DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН...
те кораби. Което бе добре отразено в международната преса. А част от предварителната
публичност на това пътешествие се оказа даже контра-продуктивна.
Оттук трябва да се извлече „поука” – може би първо за публичната дипломация,
но най-вече и най-общо за военноморските и военните сили. Защото, когато някой
трябва да бъде впечатлен с широко-мащабни маневри, все едно кой – отделна страна
или алианс – тези маневри трябва да бъдат направени както трябва.
Вашингтонската конференция (1921-1922 г.), въпреки и често наричана „Вашингтонската
военноморска конференция”, се занимава предимно с Далечния изток. Всички
основни договори, произтичащи от тази конференция, имат връзка със ситуацията
в Тихоокеанския регион – както с баланса на силите, така и с международния
правов ред, който можеше да предотврати допълнителното нарушаване на този баланс
– по начина, по който бе нарушен балансът от Първата световна война. Германия
бе изместена от своите позиции в Тихоокеанския регион и в Китай. В резултат
на това позициите на Япония „се издигнаха на още по-високо равнище”, тъй като
тази страна успя да отнеме от Германия някои от притежаваните от нея острови,
заедно с позициите й на полуостров Шантунг. Що се отнася до Съединените щати,
Япония се превърна в основна потенциална заплаха за американските интереси в
Тихоокеанския регион, както и в най-вероятен противник при една бъдеща война. За
такава евентуалност във Военноморския колеж се бе разработвал „План Ориндж” в
продължение на повече от едно десетилетие.
По време на Вашингтонската конференция американската дипломация се ръководи
впечатляващо от държавния секретар – Чарлз Еванс Хюз, който я открива с
прочувствено слово и обявява шокиращо за всички, че Съединените щати са готови
да предадат на скрап около 30 свои основни кораба, както и да обявят 10-годишен
мораториум върху строежа на подобни кораби. Това привлича вниманието, като кара
и останалите сили да направят подобни отстъпки. Договарят се три основни споразумения.
„Договорът между четирите сили” предвижда евентуална „съвместна
конференция” в случай, че между някои от високо-договарящите се страни – Съединените
щати, Британската империя, Франция и Япония, възникне „спор, произтичащ
от някакъв тихоокеански въпрос”, свързан с онези техни права, които не са
уредени от дипломацията. В „Договора между петте сили”, който включва и Италия,
е установено основно съотношение – 5:5:3:1.67:1.67, отнасящо се до относителния
размер на американската, британската, японската, френската и италианската военна
флота, и е въведена изрична забрана за разширяване на укрепленията в Тихоокеанския
регион. „Договорът между деветте сили”, към който се присъединяват
допълнително Белгия, Нидерландия, Португалия и самият Китай, задължава подписалите
го страни да „зачитат суверенитета, независимостта и териториалната
цялост на Китай”, както и „да използват своето влияние за ефективно въвеждане
и отстояване на принципа на еднаквите възможности в областта на търговията и
промишлеността за всички нации, в рамките на цялата китайска територия.” Това е
триумф за американската дипломация, тъй като така тя успява да „интернационализира”,
в крайна сметка, „политиката на отворените врати” на САЩ.
По-късно през 1922 г., в свое обръщение към Американската асоциация на историците,
държавният секретар Хюз казва следното: „Ако Вашингтонската конференция
продължи да се радва на същата подкрепа от страна на обществеността,
каквато бе така силно изразена в последно време, тя ще може не само да участва
по-активно в опазването на мира и поддържането на приятелските взаимоотноше-
DIPLOMACY 18/2016
89