DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН...
сигурност. Обаче юридическият му навик да мисли и артикулира точно надделява
над самия него. Двусмислеността в дипломацията има и едно достойнство, което
винаги е било характерна черта на американската далекоизточна политика.)
Насърчаваното от Съветския съюз нападение на Северна Корея над Южна Корея
на 25 юни 1950 г., което президентът Труман бърза да защити, превръща „отбранителния
периметър” на Ачисън в „дъга на въздържане” – фраза и понятие, въведени
от дипломата Джордж Ф. Кенан, който по това време завежда отдел „Политическо
планиране” в Държавния департамент. Тази дъга, която минава много по-близо до
континентален Китай, отколкото линията на „периметъра на Ачисън”, обхваща не
само Република Корея и Република Китай на бившия остров Формоза, но така също
и Република Виетнам – когато се разгаря конфликтът в Индокитай, а през 1954 г.
французите се оттеглят. Всичко това представлява една огромна гео-стратегическа
промяна – нещо подобно на „превключване на гещалта” (от англ. – Gestalt switch).
Нещо като чадър, който е обърнат отвътре навън. Изпъкналата линия (най-вече на
отбранителния „периметър”) се е превърнала във вдлъбната (потенциално отбранителна)
линия на „въздържането”.
Въпреки че държавният секретар Джон Фостър Дълес не подписва Женевското
споразумение, което разделя административно Виетнам на две зони, и даже решава
да си стисне ръката с китайския комунистически емисар Джоу Ен-Лай, правителството
на Съединените щати показва, че няма да отхвърли това споразумение.
Администрацията на Дуайт Айзенхауер обаче оказва пряка подкрепа на правителството
на Нго Дин Дием в южната част на Виетнам.
За да може да задържи по-нататъшното разпространение на комунизма в Азия и
Европа, но да направи това в рамките на идеята за международен ред, или по-точно
– „колективна сигурност”, или още по-точно – „колективна самоотбрана” (посочена в
Чл. 51 от Хартата на Обединените нации), държавният секретар Дълес поема ръководството
на създаването на това, което днес наричаме Организация на договора
от Югоизточна Азия (СЕАТО), основана на Пакта от Манила от 8 септември 1954
г. Доста често СЕАТО се представя донякъде подвеждащо като азиатско-тихоокеанска
версия на НАТО (Организацията на Северно-атлантическия договор), която
е била основната част на центрираната в Съединените щати система от договорености
за сигурност. Обаче задълженията, произтичащи от Договора от Манила,
не са чак толкова строги, колкото задълженията при транс-атлантическия алианс.
Освен това в този случай поетите задължения не са изцяло реципрочни, като евентуално
нападение на някоя от страните в Тихоокеанския регион няма да се счита
за нападение върху всички страни – така, както е записано в Чл. 5 от Северно-атлантическия
договор. Малко по-ниското ниво на ангажименти в рамките на СЕАТО
обаче е прието от всички, тъй като, освен всичко останало, то създава чувство
на солидарност и очаквания за икономическо развитие на този регион. През 1954
г. в един от придружителните документи – „Тихоокеанската харта”, делегатите в
Манила изразяват решителността на своите страни не само да „предотвратяват
или контрират с подходящи средства всеки опит за ограничаване на техните свободи
или унищожаване на техния суверенитет и териториална цялост”, записани в
договора, а така също и желание „за сътрудничество в икономическата, социалната
и културната сфера за осигуряване на по-висок жизнен стандарт.”
Тези принципи са подложени на тест през 60-те години на миналия век, когато
Съединените американски щати „се забъркват” във войната във Виетнам – едно из-
DIPLOMACY 18/2016
95