DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН...
смята за доста „странна птица”, тъй като не проявява особен интерес нито към
Япония, нито към Китай. (Последното може да послужи също за „поука” в областта
на дипломацията и да се използва при обучението на дипломати. Идеята е да не се
набляга чак толкова на конкретно езиково обучение или на опознаването на отделни
национални култури, за да се избегне на един по-късен етап едва ли не автоматичното
заемане на нечия страна – напр. „аз съм за китайците” или „аз съм за японците”.)
Джак Макмъри не е краен американски националист. Той вярва в ръководеното от
САЩ международно сътрудничество и водената от САЩ безпристрастна дипломация,
целяща навременното изглаждане на всяко различие чрез колегиални действия,
а ако се наложи – и с помощта на военна сила като подкрепление – за да бъдат отстранени
всички разногласия, които в противен случай биха довели до избухването
на голяма война.
За съжаление през по-голямата част от 30-те години на миналия век американската
външна политика е както слаба – в смисъл на липса на поддръжници по отношение
на Азиатско-тихоокеанския регион, така и доста закостеняла. А в същото
време са неблагоприятни както външните, така и вътрешните обстоятелства.
Световната търговия върви стремително надолу, а с настъпването на Голямата
депресия правителството на Съединените щати, начело с Хърбърт Хувър като президент,
е фактически стагнирано. Квакерският пацифизъм на Хувър е един изцяло
субективен, личностен фактор, който не дава възможност на Съединените щати
да предприемат каквито и да е действия по отношение на ситуацията в Манджурия.
Неговият държавен секретар – Хенри Стимсън, по образование юрист и с доста голям
опит, определя Япония като „грешната” страна. В идентична Нота, изпратена
до китайското и до японското правителство, Стимсън обявява, че американското
правителство „счита за свое задължение” да уведоми и двете страни, че „не може да
приеме законността на каквато и да е съществуваща в момента de facto ситуация,
нито има намерение да признае какъвто и да е сключен договор или споразумение,
които могат да накърнят американските права по този договор, включително и
тези, свързани с Китай или с „водената по отношение на Китай международна политика,
известна като „политика на отворените врати.” Въпреки и приемливо в контекста
на водената до момента американска политика, от дипломатическа гледна
точка това изявление изглежда наистина жалко. Бих искал обаче да отбележа, че
политиката на Стимсън не винаги е била такава. Тъй като това е политически деец,
на когото по принцип се възхищавам.
А дипломатът историк Уолдо Хайнрикс коментира така: „Както често се случва
в англо-американското право, Стимсън използва прецедент, за да създаде нещо
подобно на нов законов акт.” Хайнрикс отдава много по-голяма „приемливост” на
Нотите „на отворените врати” на Хей, отколкото такава приемливост изобщо е
съществувала. Той включва Манджурия в „самия Китай”, докато в „Договора между
деветте сили” това не е било направено чак толкова прецизно. Хайнрикс добавя към
Пакта „Келог” и „положителна сила” – нещо, което подписалите този пакт страни
изобщо не са възнамерявали. Той ръководи американската политика „недвусмислено и
изрично срещу действията на японците.” А може би най-страшното от всичко това
е, че „създава зло, без никакъв коректив.” Какво могат да направят американските
дипломати оттук нататък? Даже наследникът на Хувър като президент – Франклин
Делано Рузвелт, който е изправен пред много по-неотложни проблеми, включващи
и масовата безработица в САЩ, продължава да критикува всичко, въведено от
DIPLOMACY 18/2016
91