DIPLOMACY ДИПЛОМАЦИЯ

САЩ КАТО ВЪЗХОДЯЩА СИЛА В АЗИАТСКО-ТИХООКЕАНСКИЯ РЕГИОН...
на Америка. От една страна, това е така. Но то е също и нейна слабост – както
организационна, така и физическа. Истината е, че по това време силата на Съединените
щати, включваща военните и военноморски активи на страната, е почти
неадекватна, за да може да защити интересите на САЩ в Азиатско-тихоокеанския
регион – най-вече след анексирането на Филипините, които се оказват повече стратегически
пасив, отколкото актив. По това време всичко това се разглежда като
„голямото пресягане” от страна на Чичо Сам, или като „имперско пре-напрягане”,
както би се изразил историкът Пол Кенеди. Съвременните географски карти показват,
че разстоянието е било огромно – от Калифорния до Филипините са около
8 300 мили. А това всъщност е нещо повече от географско разстояние. Мащабът на
Тихоокеанския регион, както и безбройните социални и културни различия в рамките
на неговия обхват, обусловиха, а след това и усложниха външната политика и дипломацията
на САЩ. А за хората, които познаваха региона и неговото население, бяха
определяни големи награди.
Най-вероятно „политиката на отворените врати” нямаше да стане факт, ако не
бяха познанията, инициативата и влиянието на американския дипломат Уилям Удвил
Рокхил – академична личност, имаща известен опит в Азия. Рокхил например е първият
американец, който учи и проговаря тибетски език. Учил е така също китайски
и санскрит. Тъй също е човекът, привикан от държавния секретар Хей със задача да
формулира дипломатическите Ноти за „политиката на отворените врати”. Обаче
същинската задача за осигуряване приемането на принципите на тази политика от
страна на останалите сили, включително и от Великобритания с нейните обширни
интереси в Китай, се пада на официалните представители на САЩ в Лондон, Токио,
Париж, Рим, Берлин и Санкт Петербург. И точно този дипломатически фактор много
често се пренебрегва. Защото по това време „не говори” само американската
сила. Необходимо е убеждаване. Постигнат е успех, включващ известно колебание
от страна на адресираните държави, въпреки че голяма част от тях поставят условие,
че ще приемат, само ако останалите заинтересовани „сили” подпишат „подобна
декларация”. И въпреки голямата условност на дадените отговори, инициативата
на Хей се счита за триумф, което от дипломатическа гледна точка е точно така.
Съвсем скоро самият Рокхил е изпратен в Китай като специален пратеник, който
да представлява Съединените щати на Конференция на министрите веднага след
„Въстанието на „боксерите”. По време на съответните преговори той представя
аргументи срещу искането за пълни репарации и успява да убеди останалите сили
да приемат една обща сума от 333 милиона щатски долара, която да бъде разделена
пропорционално на разходите, които всяка една от страните е направила по време
на интервенцията. По настояване на Рокхил делът, който получават Съединените
щати съгласно Боксерския протокол, се използва по-късно за финансиране на студентски
обмен – така наречената Програма за отпускане на стипендии от контрибуциите
„Боксер”, най-вероятно предшественик на днешната Програма „Фулбрайт”.
Един от бенефициентите по тази програма е философът Ху Шин, който по-късно
става посланик на Република Китай в САЩ (1938-1942 г.). Ролята на Рокхил в Пекин
може да се смята за „урок” по дипломатическа находчивост и даже опортюнизъм,
както и за проява на относителна „липса на интерес” от страна на американското
правителство; затова се счита за по-скоро по-малко наказателна, а в по-голяма степен
– далновидна политика. С това бих искал да покажа, че на дипломатическо равнище
„политиката на отворените врати” беше колегиална, колкото и едностранно да
DIPLOMACY 18/2016
87