ЕФТАЛИТИТЕ: АРХЕОЛОГИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ АНАЛИЗ ...

живелия през 13 в. Якут Ал Хамави: „Кердер – област на Хорезмия по границата с
тюрките. Езикът на жителите е хоремзийски, а не тюркски. В полето между
селищата, тюрките пасат своите стада”. Толстов заключава, че съществува връзка
между ефталитие и Хорезъм. (84) Използвайки съобщеното от Якут Ал Хамави,
Толстов предполага запазването в дадения регион до 13-ти век на „хунскокидаритския
(ефталитски)” език. Той обръща внимание на следния факт: В
китайската хроника „Бей-ши” (История на Северните дворове) се съобщава че в
440 г. пратеници от държавата Суте, бившата Янцай пристигнали в Китай,
изпратени от владетелят им „хуни” (според Толстов Янцай е било в северната част
на Аралско море). Тук той вижда във въпросния „хуни” имета на кидаритския
владетел Кунх, победен от сасанидския шах Пероз в 468 г. (85) Друг фактор
говорещ за връзката ефталити-хуни, според Толстов е разделението на племената
на крила, ляво и дясно, като всяко крило се е състояло от 12 племена. Тази
традиция е започната от хуните при шанюя Мотун, е съхранена от хуните-ефталити
и е предадена на по-късните огузки и тюркменски племена. (86) Така според
Толстов, на ефталитите вземат участие в етногенезиса на източната група на
огузите. Това е следствие на възникналата масагето-хунска смесена общност, която
се консолидира при движението на ефталитите на изток, до Хотан, в началото на 6-
ти век. Или, както той пише в другите си изследвания, „Сърдаринските огузи са
етнически преформирани ефталити, смесени с тюркски елементи, дошли в
Седморечието през 6-8 в.”. (87)
Становището на Нина Пигулевская е по-различно. Въз основа на анализа на
различни сирийски и византийски източници, тя стигна до извода, че хионитите,
кидаритите и ефталитите принадлежат към една етническа група, но създават
различни „орди” с различни имена, давани от управленческото племе в даден
период. Масите на полуномадските племена се оглавява от различни управляващи
прослойки или династии, които дават и името на „държавата”, както е типичен
примера с кидаритите. Виждаме, че за Пигулевская имената на тези три племенни
групи са тясно свързани. Тя смята, че е налице връзката на тези народи с хуните.
Конкретно, тя пише: „Името “хуни”, е дадено на всички племена които, в края на 4
век и в 5-ти век всяват смут и тревога за Иран и Византия”.
Ордата, дълго преди това е бил известен в Китай като Хунну (Xiongnu) е
включвала различни племена и народи по език, обединени в случайни и лесно
разпадащи се държавноподобни структури. Една част от тях са били наричани
„Бели хуни”, чието име се запазва в отделни племенни групи, като хионитите, или
пък възникват нови племенни названия, като ефталити и кидарити”. (88) Тя смята,
че хионитите не са свързани само с хуните, но и с държавата на юечжите
(Кушанското царство). Що се отнася до юечжите, тя пише, че: „В състава на
Кушанската държава са влизали саки, тохари и тюрки”. (89) Според нея, наличието
на тюркски елемент се доказва, защото петте кушански князе преди да се обединят
от Куджала Кадфиз, са носили титлата „сихоу” или „ябгу”, която била тюркска по
произход! (Ж.В.: титлата е с тохарски произход wayauka – водач, лидер, вожд.)
Б. Маршак е съгласен с теорията на Гумильов, спомената по-горе. Той смята
че степните империи на кидаритите и ефталитите са дело на сравнително
малобройни планински народи, които обаче се налагат със жестока борба, с
променлив успех, над съседните царства”. Ефталитите в края на 5 век, завладели
Тохаристан и достигнали и завладели Самарканд в 509 г. (90)
15