ЕФТАЛИТИТЕ: АРХЕОЛОГИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ АНАЛИЗ ...

2. Солената планина, Пенджаб, Пакистан: Надпис от Кура, върху пясъчник на
Тораман;
3. Гвалиор, Мадхия Прадеш, Индия: каменен надпис на Михаракула;
4. Мандсаур, Мадхия Прадеш, Индия: каменна колона с надпис на
Яшодхарман (Ж.В.:вж.прил. илюстрации), каменен надпис на Кумарагупта,
каменна плоча на Ристал, надпис на Пракашадхарма Ауликара ;
5. Кахаум, Утар Прадеш, Индия: каменна колона с надпис на Скандагупта ;
6. Джунагадх, Гуджарат, Индия: камене надпис на Скандагупта;
7. Бхитари, Утар Прадеш, Индия: каменен надпис на Скандагупта.
Обикновено в тези надписи се споменава Тораман. На изображението от
Вараха, надпис от Еран (фиг. 82) се съобщава че Тораман е завлядял ряйона Малва
в Централна Индия. Името му е също така, фигурира в каменните надписи от Кура
и Ристал (Мандсаур, Индия), където има информация, че местния владетел
Пракашадхарман е победил Тораман в битка, както и на една от трите медни плочи
от Санджели (Sanjeli, Гуджарат, Индия). (492)
Надписът от Гвалиор, с дата от 15-тата година от царуването на Михаракула
(515 – 540 г.), посочва, заедно с Михаракула и името на Тораман. За Тораман се
казва че е велик, храбър и справедлив владетел и управлява с правосъдие
(справедливо) земята си. (493)
Камнният стълб с надпис от Бхитари съобщава, че Скандагупта воюва с
народа „хуна” в 456/57 г. (494)
В индийските епоси от 5-ти век, „Махабхарата”, „Рамаяна” и „Брхат-Самхита”
от 6-ти век, и в трактата на индийския астроном Варахамихира, се съобщава за
„бели” (Speta) и тъмни (Hara) хуна. Много факти, по-специално за ефталитскитe
царе, се съдържат в кашмирската хроника „Раджатарангини”, писана в средата на
12-ти век от Калхана, и в написаната на пракрит „Кувалаямала” от 8 в., както и в
„Пурана”, от 4 - 6 век и др.
Различни данни за ефталитите и техните военни сблъсъци със Сасанидите, поспециално
с Пероз (в арабo-персийски Фируз), се намират в арабската и
персийската литература, от които може да отбележи по-специално работата на Абу
Ханифа Ахмад ибн Дауд ад Динавари (9 век), „Китаб Ал акбар Ал тивал” (Книга с
дълги истории); Абу Джафар Мохамед ибн ал Джарир Табари (839-923 г.), „Тарих
ар русу вал мулук” (История на пророците и царете), фрагментиран превод на този
труд е направен на персисйки от везира Али Мохамед Абу Саманид Балами (10
век), в който са допълнени коментари и допълнителни материали; работата на Ибн
ал-Факих (10 век); Абу Рейхан ал-Бируни (973-1051 г.), и неговата „Ал атхар ал
бакия ан алкурум ал кхалия” (Паметник на отминалите поколения); Абулкасим
Фирдоуси (10 - 11 век) и „Шах-наме” (Легенди за царете); Мирконд (1433-1498 г.)
и „Раузат ал Сафа” (Градината на чистота) и редица други, които по същество
повтарят наличните данни споменати от по-горе изброените автори.
Трябва да се спомене и персийския трактат „Fārsnāma” (Фарс-наме) от 12 в.,
който съобщава за съседите на сасанидската д-ва, по времето на Хосров І
Анашурван. По този повод, Е. Грене отбелязва: „Сасанидските шахове в своята
тронна зала са определяли символично лявото място да трона си, за императора на
Китай, а зад него – за владаталя на ефталитите (или на хазарите, в анахроничен
вариант), а отдясно на него е мястото на римския император (т.е. на византийския
император). (495)
71