U T A P O T T H A ИВАНИЧКА - Biblio.nhat-nam.ru

Глава първаКОСМОСЪТВ БЪЛГАРСКИТЕНАРОДНИВЯРВАНИЯХарактерно за всяка митология е широкото отразяване на реални черти от окръжаващиясвят в причудливи, фантастични форми. Моделирането като важна функция на мита създаванова, фантастична висша реалност, която се възприема като първоизточник и идеален прототипна всички жизнени елементи и форми.Централно място в митологичните системи на всички народи заема космогонията.Космогоничните митове, както всеки мит, задоволяват любознателността на човека. Но всепак тяхната функция е по-широка — те не само обясняват, но и санкционират съществуващиякосмически ред '. Основното им съдържание е превръщането на хаоса в космос, а основнатаим насоченост се състои в поддържането на световния ред чрез подход, който не допускани най-малка хаотичност.Традиционните представи за космоса у българите до края на XIX в. са многопластови.В тях откриваме елементи от космически възгледи, зародили се в най-дълбока древност,общи за индоевропейски и други народи, както и възгледи, наложени от християнскатарелигия. Много от представите са загубили своя първоначален смисъл и мирогледна функция,особено под влияние на апокрифите и богомилството, а други показват по-голямаустойчивост. В тази глава се прави опит въз основа на етнографски материал да се очертаятмитологичните възгледи за елементите на космоса и да се обясни семантиката на някоиобрази и поверия. Материалът, който се използува, се отнася до средата и края на XIX в.,докогато сравнително по-цялостно са запазени народните представи за космоса.НЕБЕСпоред традиционните народни възгледи небето е отражение на земния живот. Съзерцаниетона ясното или облачното, или обсипаното със звезди нощно небе събуждало най-различничувства, фантастични образи и пораждало философски размисли. Наблюдавайки небеснитетела, човек се ориентира за годишните времена, за времето през денонощието, за сезоннатаси трудова дейност. В съзнанието' на хората небето отразява земни събития. П. Лафаргмного образно отбелязва, че на небето човек отново разиграва драмите и комедиите отземята.Според представата на българите до средата на XIX в. небето е твърда кора отседем дипли. То е връшник, който похлупва земята. Смята се, че било направено от някаквовещество (стъкло, пръст, тенекия) или че е опъната биволска кожа, меден ток (меден харман)„риза неткаена" 2 . На най-долната му дипла са слънцето, луната, звездите, които са закаченика^то кандила. Според други представи само звездите са окачени на небето, а луната и слънцетообикалят свободно; според трети и звездите не са закачени за небето, а обикалят поднего. Мястото, където небето и земята се допират, се нарича край-зели.ч, край-свет, усвсти там не може да отиде никой смъртен.17