Fiatal Szlavisták Budapesti Nemzetközi Konferenciája I.

H
i
139
Елена Гришева Георгиева
СУ „Св. Климент Охридски”, гр. София , България
e-mail address: elena.grisheva@gmail.com
Функции на цвета в драматургията на А.П.Чехов
Проблемът за функциите на цвета в художествения текст става актуален в последните няколко десетилетия на XX
век във връзка с развитието на семиотиката и лингвокултурологията. Създават се специални изследвания, посветени на
ролята на цвета в художествените текстове през различните епохи. (Коптева 2002 г.) Настоящият текст е опит да бъде
изследван проблемът в рамките на Чеховата драматургия. Цветовете неизменно функционират като символи и
отпращат към определени конотации: „Независимо от индивидуалните различия при оценката на цветовете старите
култури са разработили конвенционално определени видове цветова символика, и то най-вече във връзка с основния
стремеж за ориентиране в света на многообразието и за въвеждане на йерархични принципи. Така основните цветове
най-често се асоциират с посоките на света и елементите и се вписват в една кръстовидна и квадратна схема.
Народната словесност е намерила свое разбиране за символиката на цветовете: зеленото означава надежда, синьото -
вярност, жълтото – ревност, червеното – любов, бялото – невинност, черното – смърт.” (Бидерман 2003:396)
Един и същ цвят в различните религиозни и национални кодове носи коренно различна семантика. Например
червените рози в Европа са символ на любов. В древен Египет червеният цвят значи нещо, носещо вреда. През
Ренесанса се е оформила сложна символика на цветовете и планетите. Например:
жълто - слънце (злато) – добродетелност, разум, авторитет;
бяло- луна (сребро) – чистота, невинност, радост;
червено – Марс (желязо) – „предано на Бога сърце, готово да пролее кръвта
си за словото Божие” (Бидерман 2003:397) и т.н.
Цветните комбинации също носят определена символика.
Например:
синьо със златисто – радост;
синьо с червено – неучтивост;
черно със синьо – миролюбие;
зелено със синьо – трайна радост;
червено със зелено – смелост на младини (Бидерман 2003:397) и т.н.
Чеховата драматургия е художествен феномен, свързан с две културни епохи, с особеното поле на краевековието, в
което си дават среща традициите на руския Златен век и перспективите на следващия Сребърен век. Именно руските
модернисти от началото на ХХ век ще започнат да използват активно потенциала на нехарактерни за литературата
изразни средства – цвят, звук, движение. Чехов, поради хронологията на творчеството си, не може да бъде напълно
чужд като автор на онова, което в поeтиката на модернизма ще бъде наречено “синтез на изкуствата”, а в този
комплекс цветът заема основно място.
В „Мечка”, „Предложение” и „Юбилей” откриваме усложняване функциите на цветовете. Тези пиеси са
определени като шеги в едно действие. Употребата на цветовете и в трите също ги обособява от предходните
едноактни драматургични текстове („На широкия друм”, „За вредата от тютюна”) . Следователно могат да бъдат
изведени връзки между жанровата характеристика на едноактните Чехови „шеги”, т.е. между развитието на жанра, и
развитието на механизмите на цветовите употреби в текстовете . В тези три най-късни Чехови едноактни пиеси
руският класик се доближава до характерните за неговите зрели пиеси функции на цветовете, свързвани с
натоварването им със семантика, обща за цялото драматургично действие. Цветът започва да се използва не само в
номинативното си значение, но и с определени моделиращи художествената система на пиесата конотации. Той се
провява основно като маркер на някакви нравствени и социални различия между персонажите. Набелязаната
тенденция експлицира особения строеж на новата драма, в която цветът става един от важните инструменти във
функционирането на драматургичния текст.
В ранната Чехова драматургия използването на цветовете изгражда доста динамична картина. В „Платонов”
цветовете носят най-вече номинативна функция или се свързват с митопоетически комплекси от значения. „Иванов” се
оказва най-„безцветната” от всички Чехови пиеси. Самата специфика на драматургичния сюжет в „Иванов”, особената
атмосфера на хамлетизма и разочарованието от 80-те години на руския XIX век предопределя сивотата на втората
Чехова пиеса. В „Горски дух” писателят започва да експериментира по-смело с цвета, да го превръща в автономно
изразно средство, в способ за изграждането на образ с голям семантичен потенциал (картограмата на Хрущов), а това
е началото на нов тип символика, превърнала се в основа на феномена „Чеховски театър”.