Fiatal Szlavisták Budapesti Nemzetközi Konferenciája I.

H
i
140
При „Чайка” цветовете се ограничени. Все още са подредени в определени опозиции черно-бяло, светло-тъмно. В
следващите си пиеси Чехов ще включи повече цветове. С развитието на драматургията му, се усложняват и връзките,
и значенията в текстовете му, защото класическата драма, особено в Русия малко използва цвета, а при модерната
драма цветът е важно изразно средство.
Значително по-пъстра е пиесата му „Вуйчо Ваньо”. Тук вече цветовете са представени в техните нюанси,
разновидности и носят свое значение, скрито на дълбинното текстово равнище.
До „Вуйчо Ваньо” Чехов не стига изведнъж. Текстът е основан върху сюжета на по-ранната му пиеса „Горски дух”
(1889-1890 г.), но в настоящата работа ние се присъединяваме към тезата, че това е отделна творба.
Шаренията и кичозността като белег на неестетическо, по-нисше възприятие, маркира в началото отношението към
Наталия Ивановна от пиесата „Три сестри” като нещо чуждо, неприемано, а по-късно „безвкусното” е отнесено към
вече изместените сестри Прозорови, които Наталия постепенно изхвърля от собствения им дом. „Амбициозна и
хищна, тя лишила на финала благородните Прозорови от наследство”
( Брустийн 2001:121)
Нейната другост вече не е в неестетичния подбор на цветовете, а в страшната демонична решителност, на която
Маша, Ирина и Олга не могат да се противопоставят. Тя е единственият герой в драмата „Три сестри”, който може да
бъде определен като действащ съзнателно, следвайки престъпни намерения.
В Чеховата драма „Три сестри” цветовете функционират като маркери за отношението към живота, духовно
състояние и приетост от другите. Като талантлив художник Чехов използва багрите, за да изрисува своята пиеса
дотолкова прецизно, че да я впише в историята на световната драматургия като единица мярка за дълбочина на изказа
и действието, неусетно увличащо публиката чрез „подводното течение”. Антон Павлович Чехов отразява съществени
моменти от духовното самоосъзнаване на руския човек от края на ХIХ век и заедно с това внася своите иновации,
които ще останат епохални открития за европейската драматургия. Противопоставянето на цветовете е знак за
разликата между дворянство и недворянство в пиесата – едното е културната, а другото е ниският вкус.
„Вишнева градина” е първата драматургична творба, която А.П.Чехов, последният класик в руската литература,
написва изцяло в рамките на новия XX век. Пиесата събира „началото и края”, правейки „рекапитулация” на
литературния XIX век. Тя „слага чертата” и се освобождава от ненужните и неработещи поетологични парадигми, на
първо място от нефункциониращите пространства. Творбата, както е известно, е посрещната със смайващо
неразбиране от културната публика.
В тази последна Чехова пиеса цветовата наситеност е най-голяма. Отношенията цвят-текст, цвят-персонаж са найусложнени,
но и най-усъвършенствани. Цветовите значения в текста са по-скоро песимистични, защото Чеховите
герои са „заклещени в капана на живота”. „Изобразявайки Русия през периода 1880-1890 г., Чехов говори за
съвременното зло въобще, за това зло, което е било породено от съвременните етапи от живота на човечеството.
Затова тъгата на героите на Чехов с характерното за тях усещане за странност и неразумност на живота придобива
световен смисъл.” (История русской драматургии 1987:441)
От направените наблюдения върху късната Чехова драматургия можем да формулираме следните изводи:
1. Цветът в късните Чехови пиеси се превръща в основно изразно средство на драматургичния език.
2. Функциите на цвета се осъществяват в няколко посоки:
- показват определен обществен статус и естетически избор при облеклото на персонажите
- изразяват отношенията между отделните действащи лица в драматургичния текст
- показват настроението, в което се намира конкретният персонаж
- чрез тях се реализират характерните за Чехов „подводни течения”
- допринасят за постигане на едно по-дискретно поднасяне на информацията, вместо директни изричания на
взаимовръзките в текста
3. С подобна експлоатация на колористиката в Чеховия драматургичен език, се прави качествена крачка напред в
поетиката на руската драматургия, нейният инструментариум се ориентира към принципите на модерния дискурс,
на революционните театрални изменения, белязали цяла епоха – от новата европейска драма чак до драмата на
абсурда.
През XXI век все по-категорично се налага необходимостта от нов прочит на Чеховата драматургия. Този прочит е
мотивиран както от развитието на съвременното чехознание, така и от специфичната атмосфера на границата между