Tqloto_tekst_Desi_red

си, чувствата си, разума си. Неговата извисяваща се над всичко
това мисъл – cogito, съзнаваща сама себе си, единствена съвпада
сама със себе, дори през акта на съмнението и определя свързаността
на всичко онова, което се разобщава като партитивно
и неоцелостено, без единяващата енергия на cogito-то, на неговия
непрестанен вътрешен синтез. Онова отчетливо знание в мен
самия за това, че аз съм този, който съществува, който преживява
съдържанията на съзнанието, който преживява сам себе си
като живеещ. Себеосъзнатостта е придружаване, съпътстване
на всичко останало, с-чрез което аз осъществявам себе си, с-чрез
което разгръщам себе си като екзистиране; едно непрекъснато себе-актуализиране
във всяко scio, знание – con-scientia. Съзнанието
е иманентното на иманентното, което дори в акта на собствената
си трансценденция се трансцендира само. Тази вътрешна
осъразмереност се проицира по цялото на всички елементи на човека,
оцелостявайки го в съгласуваността. Човекът така става
тъждествен със своята способност да бъде синтез, синтез съзвучие
сам на себе си, микрокосмос на своето собствено битие, пронизан
от себовостта си, която не допуска унищожителна опозитивност,
въпреки непрестанните актове на разобщаване, през
които се случва съгласуваността в самия човек като такъв от
една страна и човекът и другите и света от друга. Съмнението
и разобщаването следват пулсациите на дистанциите и въгъванията
на едно осъществяване на човешкото битие като битие.
Имането на този вътрешен опит сякаш полага съвместността
на проблема за душата и тялото, които следва всички възможни
състояния на интелектуалното махало, преминаващо от
своите отричащи се крайности през по-умерени твърдения. Ако
единият край е утвърждаването на съществуването само на душата,
а тялото не е нищо друго освен „моя представа“ (Лайбниц,
солипсизмът на Бъркли и в известна степен дори Шопенхауер);
до другата крайност на особено грубия материализъм с неговите
натуралистични твърдения, че има само тяло в материално-ме-
104