Tqloto_tekst_Desi_red

мония. Докато днес тялото има съвсем различна акцентност и
се състоява в съвсем друг ракурс. Тялото се доказва като тяло
в мига, когато то изгуби нещо от себе си в името на някаква,
при това съвсем обичайна, проекция-подмяна, която го изявява
като нещо друго. Течащият паралел душа – тяло също е съотносим
към това как текстът – човешкото в човека, е текст
на неговата способност сам да се излъчва от себе си; от начина,
по който съществува и се осъществява. Тялото и плътта са
мислени като цялости, докато са живи и оживотворени в контекста
на античната рецепция. Живото е дюнамисът, силата
и възможността на тялото да бъде тяло на жив индивид, от
друга страна, тяло и труп са категорично различени, тъй като
са и качествено несводими едно до друго и се намират в опозиция
– неизравнимостта между живото и мъртвото. Нека отново
се обърнем към примера на Омир и начина, по който той
изрича тялото и плътта.
Аристарх отбелязва, че ако за труп се употребява лексемата
σω̃μα, то за живото и дишащо тяло Омир предпочита лексемата
δέμας, която в класическата епоха се използва по-скоро
за цялостния вид, общия изглед на фигурата. Δέμας е тялото
като телосложение, ръстът, външността. И там, където се
среща у Омир, винаги е с този смисъл на обобщена представа
за телесната конструкция в акузативни съчетания като „по
строеж“, „по фигура“, откъдето и се отнася винаги към компаративна
релация. Сравнението – отношението спрямо другото,
съотносителността на едно-друго се изразява тъкмо чрез δέμας
– приличам някому; или пък, за да се класифицира и детайлизира
изгледът на външността, впечатлението от фигурата – по
ръст голям, малък, едър, дребен. През тази дума δέμας се говори
винаги за овъншнения, обобщен изглед на тялото като структура,
геометрически рудимент на възприятието на тялото, който
устойчиво прозира в спецификите на езиковата употреба.
Но δέμας е изправеното тяло, станът – тялото, което е нада-
196