Tqloto_tekst_Desi_red

петрифициране на екзистенциалната вариативност, от една
страна, а от друга, красотата тук не служи на оживотвореността,
а тъкмо обратното, възползва се от дефицита, като
налага все нова и нова инфлация, обезценяване на модуалността
на красивото като трансформативност и себеисторичност.
Красотата принуда-шаблон отново прикрива „бръчките“, но
ги белязва със срам, неудобство и ги осъжда, като по този начин
наместо да ушири в заблудата на своята привидна „усмивка“
именно самия екзистенциален хоризонт – тя го стеснява, стереотипизира
и ограбва. Тази красота на безплътното, отвъд
възрастта, времето и историята, перманентно ювенилно
и девствено-вдовстващо по отношение на събитийността
тяло – орязва и свежда до една проява цялото многообразие на
човешкото, наместо да го остави да се случи, да се изживее в необозримостта
на безбройните въплъщения, а и го принуждава
да функционира не като вариация-интерпретация на битието, а
като механистично-про-из-играване на самата същност, която
обаче е дълбоко обезличена и несамосъстояла се. Естетисът и
етосът на тялото създават една непрекъсната необходимост
от валоризация и това не е учудващо, защото тъкмо през смисъла,
редундантен на валоризациите, човекът се опълчва на произвола
и случайността като единствени, а и природно предустановени
и напълно естествени езици на битието. Красотата
е език за другото на това-то, на тукашното и сегашното, език
на другостта и различието, а едва по сетне сближаване, връзка
или снизхождане.
Леснодостъпната красота, ретранслирана и продуцирана
от безплътните тела, е нещо повече от униформа, тя е разменна
монета, код, средство, а не награда и същност. Консумеризмът
употребява субстанциалността на красотата, за да
прикрие своята пълна лишеност от субстанциалност, от същност,
провокирайки я непрестанно да произвежда овеществително-оприсъствителен
смисъл, който обаче не може да бъде
403