Tqloto_tekst_Desi_red

която е винаги оличностена и никога не може иначе да бъде
вменена, и която политически ме регулира, като ме свежда
до механизма на моето собствено тяло – всъщност точно
така ме кара да остана видим и напълно „прозрачен“ за този
санкциониращ поглед, санкциониращ, защото ми забранява да
бъда друго, да имам тялото за себе си, то – тялото ми, е
отчуждено от мен, то е публично делегирано като производствено-консуматорска
сила, и е обърнато срещу собствената
ми екзистенциална самоволност.
Аз съм принуден да се грижа за тялото си, защото така изпълнявам
своята обществена повинност, длъжен съм да бъда здрав и
млад, защото така съм функционално реализируем. Свободата ми
е да избера дали да тичам сутрин в парка или във фитенеса. Принудата
е инкорпорирана в моето тяло, тя го е принудила да изчезне,
да отсъства и аз да чезна с чезненето-дефлация на собствената ми
плът, защото на практика обслужвам не друго, а самата принуда.
Но перфидността на перверзния симулакрум идва от красноречивия
парадокс – че всичко това – механизмите за регулация и манипулация
– на практика съвпадат с „моите“ наглед собствени цели
и желания – тези властови инкорпорации в плътта ми на пръв
поглед не ограничават собствената ми автентичност, и дори я
стимулират. Макар че това са натрапени стандарти, насилствени
нарцистични стереотипи, те са съобразени с моята индивидуализация
и стремеж към оличностяване – тялото ми, макар и
отчуждено, е предадено на собствената ми отговорност, а грижата
– тиранията на предустановената социална длъжност – ми
е делегирана като свобода и право. Като общество на спектакъла
ние сме и култура на личността, но симулакричните подмени са
ретраспонирали личността, като са я маргинализирали спрямо
моето собствено себе в несвойствената отвъдност на другото,
което е неподходящо за разбиране и присвояване.
Отнемането на собственото ми тяло е станало и се е случило
посредством симулакричната подмяна и нарцистичната
428