Tqloto_tekst_Desi_red

като изкуство тъкмо чрез унищожаването на своето средство,
на инструмента на своето битие – тялото. В танца тялото не
просто се появява, в танца тялото изчезва и именно от тази
атавистична драматургия на унищожението, на разрухата на
средството за бъдене изкуството му черпи своите основания
и вдъхновение; чрез нея се реализира като художествен феномен.
А смисълът на всички изкуства се корени в тяхната демиургична
и космизираща способност, която освобождава човека от
подчинената му позиция на материал и творение и го разгръща
в безкрайната перспектива на свободата, мислима като съ-творяване
и самосътворяване.
В танца тялото преживява два необикновени акта – своята
поява и своята смърт. Тялото не е налично, то е ставане,
зараждане, следствие от дейност, затова танцът е драматургично
време-пространствено изкуство. И тъй като битийната
характеристика на човешкото е времето, за разлика от характеристиката
на отвъдчовешкото – природата-материя на
космоса-всемир, чието измерение е пространството, танцът
представя времето като пространство и пространството
като време, чрез характера на движението. Танцът е среща в
движението на архитектоничните принципи – време и пространство.
Безграничността и всепостоянството на пространството
унищожават времето като едно непрекъснато
тук-сега, а времето придобива зримост от разгърнатостта си
в тъканта на пространството, но го принуждава да протича,
да се преобразява. Движението освобождава от границите,
от разделеността, то слива, защото всеки акт на унищожение
носи освобождение. Затова движението е събитие, наситено с
дълбок битиен смисъл, движението е съдба, непрекъснат акт на
екзистенциален избор.
Още в „Упанишадите“ танцът е образ на смъртта, не само
защото се унищожава в момента на появата си, а защото в него
се крие разрушаване на самата структура на света. В шинто-
292