Tqloto_tekst_Desi_red

ност. Тялото според Нанси, а и въобще в опита да се мисли
само по себе си, е изложеност, откритост в аспекта на външността-като-същност,
която обаче винаги е различието на
същността: „Тялото е вътрешното във външното“ пише той,
парадоксът на иманентността на тялото като овъншняване,
като разполагане на-вън, което е самата интимност на
тялото като тяло.
Така Нанси се докосва до самия парадокс на откритостта
на тялото, това, че то е същността, без да съвпада с нея, но
и без да я репрезентира, то я излага, то я осъществява като
битие, а в настоящия аспект на тяло текст я реализира тъкмо
като я показва като оприсъствяване. За да отрази този
парадокс, използва мисловното усилие на разобщеността, в
характера на деконструирането и термина на Жак Дерида и
неговата експроприация – expropriation, до нейното пряко заявяване
като „вън-присъщост“ 15 . Откритостта на тялото е
разобщеността му, споделеността между вътрешно и външно,
между субекта и обекта, между смисъла и отстоянието
15
Според една особено удачна бележка на Б. Манчев, преводач на български и изследовател
на творчеството на Нанси, в неговия увод към „Corpus“ на Жан-Люк
Нанси, с. 13, се прави паралел между понятието експроприация и употребата му от
Нанси и засиления и дори според Манчев „още по-крайния съставен термин на Дерида
ексапроприация“, под която самият Дерида разбирал: „Това, което наричам ексапроприация
(отнемане-присвояване), е двойното движение, където се нося към смисъла,
опитвайки се да го присвоя, но знаейки и желаейки той да ми остане чужд, трансцедентен,
друг, да остане там, където има различие. Ако можех тотално да присвоя
смисъла, напълно и без остатък, повече не би имало смисъл. Ако обаче съвършено не
искам да го присвоя, отново не би имало смисъл“ – В: Derida, Jacques. Echografies – de la
télévision.Paris, Galileé, 1996, p. 123–124.
Бележката успява да покаже, с много изтънчен интелектуален усет, контекста
на понятието и да го пренасочи към тялото. Експроприирането за Нанси е неприсъщостта,
непринадлежността на тялото, което все пак тъкмо като тяло е моето
и единствено моето, то ми принадлежи и не ми принадлежи в един и същ акт на
излагане. „Безспорно – пише той – аз съм моето тяло (...) Но това, което аз съм,
бидейки моето тяло, е това същество-вън-от-мен. То е вън-поставено, изложено
и протяжно същество, „самото битие, на което намира, поради това вън от
единството“.
80