Tqloto_tekst_Desi_red

запис, генетично предустановен код, изражение и всичко от неговия
продукт, дори и „най-духовният“ от него все пак е материален,
или поне материален знак, носител, анамнеза, тогава
какво?! Страховитостта на подобно предположение създава
поразяващ ефект, чието предпоставяне е водило до сублимации,
субтилизация, а в момента до анихилиране на душата, до
забрана на духа и т.н. Рискът и страхът от подобно твърдение
са внедрени във феномена на тялото и в конструирането на
неговите значения в диахронен и синхронен разрез.
Настоящето трябва да пита и отговаря на въпроса какво е
тялото и какво е душата; да отговаря и да намира отговори, както
всяка епоха преди това го е правила; да го стори сега, но без усещане
за екзегетична съдност или катастрофична ориентация. И
в последна сметка да даде своето становище, схващане, принцип,
лишени най-вече от претенцията, че това е неотменна „истина“
за всички епохи. Краят на изкуството, философията, историята
и т.н. – цялата асидентонна поредица от краища, които изживяха
модернизмът и постмодернизмът, доведе до една етика на края,
до разбиране и снизхождение към катастрофичните и финитни
дискурси, вещаещи апокалипсиси и смърти. Защото историята
не свършва, човешкото е неудържимо, то се трансформира, променя
и преобразява непрекъснато и кризите са кризи най-вече на
езиците, подходите, тактиките и стратегиите, на стила, методите
или, иначе казано, на самото техне – именно като единство
от изкуство и средство за изказ/израз за конструкция/смисъл. Безчетните
кризи на изкуст вото, философията, историята, дори
на безспорната поредица от етики и техните красноречиви и
знаково съблазнителни агонии, превърнали се в тема на толкова
залези, профетики на безалтернативността, апории и най-сетне
пре образени в една глобална и забележителна естетика на ултраизма,
характерна за Късната модерност и Постмодерността, за
модуса на капиталистическото съществуване. Защото технето
като развита и могъща технология, инструментариум и съоръ-
49