Tqloto_tekst_Desi_red

индивидуалната реакция срещу глобалното село; срещу това общество
на зрелището – на постетиката и постестетиката на
рекламата и неигровия, но затова пък фриволен само-смисъл на
Капитала, където говорът за същностното е препратен към
невъзможността да се реализира, тъй като е лишен от кодовете
на ценността, чиито дискурс е не само плуралистично
невъзможен, но невъзможен в качеството му на онтологическо
отношение. Битието, монохромно дадено в неговата консумативна
еднозначност, но не и търсено като самополагане на
вътрешно актуален смисъл. Минимализмът, деконструкцията,
търсенето на възвишеното, страхът от тишината и ужасът
от екстатичното са белезите на отсъствието на присъстващото
тяло, което бива унизено в удобството на перфидното
блаженство на консуматорското съществувание и недостатъчността
на смислов капитал, на енергиен запас и семагенеративна
потенциалност, тъй като тялото отграничава, но и
окръгля човешкото в качеството му на човешко.
Отсъствието е самота и отчуждение, една актуална резигнация
от самото преживяване на плътността на битието
като такова. Отсъствието от тялото обозначава и отсъствието
от духа – дехуманизацията, технофобиите, катастрофичността,
ситуация на хоризонтален вакуум, на невъзправеност,
на непостижимост на вертикала. Основната опозиция
между живо и мъртво, изразена в термините още на архаичната
култура е именно всичко живо, което е изправено, право,
вертикално устремено и мъртвото, което лежи хоризонтално,
което е положено, унесено или спящо.
Отсъствието от тялото се разчита като неспособност
не просто да се достигне до „големите разкази“ и проекта на
модерността, но и този на постмодерността, несъстоялостта
на малкия разказ, на личния разказ, на субективната истина,
самозначно понятие на българска почва от страна на Боян Манчев.
325