Tqloto_tekst_Desi_red

а цели шест образни модификации: душа-птица, душа-сянка, героическа
душа, сянка на Херакъл, зовящ баща си Зевс; душа, натоварена
със всичките си земни дела или просто страдаща и
блуждаеща грешница.
Партитивността на душата всъщност следва и ясно разкрива
топографията на един неспособен да оцелости изявите на
тялото мироглед. Партитивност, предустановяваща не друго,
а частичност на усещанията на сетивното чувство. Душата
има толкова облици, защото не е обобщена от едно абстрактно
усещане за сетивност, а е сетивен проблясък, трепет, обзетост,
която търси и намира име за всяка своя конкретност.
Сумата на Душата се оказва сведена до сбор от конкретни
проявления с конкретни телесни топоси. Тъй както за архаическото
светът е цялост през всичко конкретно; имплицитна
цялост, вместена в конкретните изяви, почувствана, доловена,
предусетена, в последна сметка тази, за която само можеш да се
досещаш, но която не можеш да преживееш в множествеността
на изявите на собствената си плът. Затова и тялото и душата
са поставени в ситуацията на съпоставка, на паралелизъм,
във връзката на аналогията и съотнасянето, на неясното в неговия
античен смисъл на неясен интерес, на предугаждане, предусещане,
дори предвкусване – θάμβος, в което дреме ужасното,
страховитото, пред което се благоговее, което учудва и което
винаги се постига и представя някак множествено. Затова и
Омировата душа се схваща всеки път различно, веществено и
самостоятелно, демонично – като изява на божия обладаност,
като изпратено послание, а не като автентично собствено и
поради това несподелимо с другите усещане-осъзнаване. Дори детайлизирането,
че самите богове също са множествени (всеки
бог има редица епитети, които могат напълно основателно дас
е мислят като самостоятелни божества, следователно по някакъв
начин всеки епитет е и различен бог, или всеки бог се състои
от изявяващи се по различен начин богове) не помага да се
118