Tqloto_tekst_Desi_red

но с дъха на дишащия жив човек, който очевидно определя отсъствието
на живителната енергия от мъртвеца, защото бил
„издишал докрай“. Подобни нагледи върху естеството навеждат
на представата, че носителят на душата е кръвта – спирането
на дъха например при нараняване и зависимостта от кръвоизлива
и загубата на кръв.
От друга страна, мисленото на съня като паралелно отвъдно
съществувание, до което има достъп само душата, и което
е независимо от действителността и тежестта на тялото.
За архаичния човек сънят е някакъв специфичен опит на
душата, неговото преживяване „отвътре“ е неоспоримо доказателство,
че у човека има съвместяване на две начала, които
се разкриват като душа и тяло и че душата води независимо,
свободно съществувание спрямо тялото. Опозицията не губи
своята сила и в това е нейният генеративен чар – тя непрестанно
подклажда нови значения – съня, диханието, кръвта – са
и състояния на тялото, на телесната функция. Късната модерност
за разлика от вещизма на архаиката се развива като култура
на носталгията по тялото, където не душата е толкова
неизвестна като понятие, колкото тялото се разпознава като
разрушеност, като невъзможност. Носталгията винаги говори
по изгубеното, билото или копняното, което е било възможно,
но не е останало като такова. Носталгията по тялото е една
от характеристиките на епохата на модерността.
Носталгия по тялото
Презряно, чезнещо, погнусяващо – тялото трябва да бъде спасено,
спасено в човешкото, за да може да оцелее, да се състои като
оприсъствяване на битието, като дом и като утеха пред без-
106