Tqloto_tekst_Desi_red

менно състояние на самата душа като душевен покой и на душевната
способност – весел нрав, избор, акт на постигане и
осъществяване, в който лежи човешката свобода. Евтюмията
е колкото мярата, толкова и обуздаването на самата душа, в
Омировия ù аспект на невъздържана страст, на гневливост, на
мигновена обзетост и даймония, на невъздържаност – буйство
θυμοός. Като състояние и способност радостта-блаженство
ευ̉θυμία осъществява душата вън от вината и я свързва със
самия начин, по който се осъществява битието като движение
и огън. Ευ̉θυμία-та гарантира безпрепятственото всестранно
разгръщане на цялостния човек, експлицитно показвайки все
още контаминаторното мислене между материя и живот, а
душата като пределно обобщение на живата материя.
Радостта ευ̉θυμία обаче не е просто добро разположение,
ведро настроение, тя е активно състояние на мъдрост, на
вътрешно концентриране „съсредоточаване в себе си“, което освобождава
от зависимост спрямо материалните обстоятелства.
Душата има една отговорност, задължение и то е мъдростта
на радостното разположение: „постоянно да се мисли за
прекрасното е дело на божествения ум (нус)“, така душата в-чрези-като
движение-радост е дълбоко осъществяване на единството
на мирозданието, на единството между човека и принципа,
от който възниква и се направлява всичко, между човека и
Бога. Като по този начин душата се осъществява посредством
една контаминираност с цялото като отъждествяване със самата
космическа хармония. Именно този смисъл на евтюмията
ще бъде разгърнат в етиката на евдемонизма, развивана от
Сократ, Епикур, през Спиноза, Шафтсбъри, Фойербах, та до
новите идеи на Левинас.
Душата бива представяна през своята съобщност с огъня и
движението и при един от най-енигматичните антични мислители
– Хераклит плачещия. В отлика обаче от радостния, смеещ
135