Tqloto_tekst_Desi_red

като съвременната творба е колкото произведение, толкова
и тълкувание, реплика и критика на усещането за това какво е
изкуство, тя в своята актуалност преформулира самите граници
на изкуството, моделирайки ги в своя конкретен облик.
Съвременната творба например като мултимедийна проекция
на един виртуален свят, съчетан не като декор, а като актант
с живото актьорско присъствие, тяло и пространство – независимо
от дефиницията на своя жанр, е непрекъснат отговор
на същественото питане „Какво изобщо е изкуство?“ и
„За какво е самото изкуство?“. Удвояване, което констатира
сблъсък, разроеност на живеенето и невъзможността за автентичност.
Съспенсът на несъбитийността е сблъскването с плътността
на своето собствено тяло – което е непроектирано,
но също тукашно. Телата, актьорската плът-инструмент
застават голи пред дишащото си насилие, страсти и се оставят
на тях. Те сублимират чрез образи, безчинстват с визуалността,
със суетните ù съблазни, като я превръщат в
говор за наличните стихии, които свеждат човешкото до неговото
биологично-неврологично вещество, до нагона. Белези
на разпадналия се алогичен език, за невъзможността за откровение
в слово или в тяло. А конкретното тяло през играта
на взаимодействие с виртуалната кинеза на уголемяващо се и
намаляващо се тяло е тялото на един функционално нефункционален,
изчерпан, ресурсно изчерпан език, език през обсесивни
трансгресии към веществото, чрез патологии, неврози и
наслади. Но оказва се, че образът е тъкмо в основата на това
разпадане на световете и тялото. Тялото изчезва в собствените
си образи, в реалността на проекциите си; то е също
толкава невъзможно, колкото словото и реалността, колкото
душата, защото всичко е превзето от визуалостта и безплътната
ù плът, осъществена и мултиплицирана, агресивно
утрирана през техниката.
387