Tqloto_tekst_Desi_red

тук – нетук, отсам – отвъд е не просто антиномичен, той е
взаимоотнасящ се, непосилно диалогичен, тъй като мълчанието
се таксува като отговор на питането и може би дори като
единствения достоен отговор на тези питания. При все че
тялото е единствената сигурна действителност, една реалност
през очевидността и сетивното наличие; но тялото е
дискурсивно невъзможно без тази непрестанна съвместна и съобщността
позиция на говор за живото и другото на живото.
Именно тази огледална противопоставителност, заедност
и съартикулираност определя и конституира тялото като
тяло, прави го телесност, генерира текстовете му; и го различава
от предмета, от вещта, която е тук и само тук, но не е
подобно на тялото, а и на човека като цяло, и това, което не е
само сега историчност, натрупаност – тялото не само себе си
и самото то е повече от проявите и явяването си.
Модерната епоха е белязана от модерното тяло, което е изразено
по друг начин –от всички досегашни – коренно трансформирано.
След протестантската революция на Лутер се заражда
и едно напълно непознато, различно, ново отношение към телесността
– тя е предадена на субекта, тялото остава само
негово и човекът е натоварен с цялата отговорност за своята
плът и за живота на своето тяло. Той е субект със своя лична
история, а тялото му е част от нея. Тялото е вече собственост
и притежание, то е капитал и публика. От тук модерността
започва да се задъхва. Тя става все по-неспособна да мисли
тялото, защото е преживяла поредица от еманципации от
телесността, които се коренят още в далечната Античност.
В онова Сократово, но най-вече Платоново преосмисляне на душата,
на нейното безсмъртие, на диспропорцията душа – тяло,
която поделя човека не само на две начала, но и на два антагонистични
модуса на преживяване на битието. Тенденция толкова
могъща, че се превръща в лайтмотив на западното мислене
и се изживява все по-крайно и категорично; чиито своеобразен
304