Tqloto_tekst_Desi_red

разец, демиургична стихия и елемент. Затова посредством него
може да се достигне до опознаването на света; едно основно
значение, в което ще се употребява и терминът при питагорейците.
Най-вероятно наистина Хераклит е бил първият, които
е осмислил логоса като първопринцип и го е превърнал в сложен
термин, вплитащ в значението си както идеята за изначалност,
така и за творческото начало, смисъл, закон и проява на
закона; вменявайки на демиургичната му сила и екзистенциално
право.
Ето защо всички те – и космосът, и огънят, и логосът, и
хармонията, та чак до душата, са положени в една сложна вътрешна
релация, която в последна сметка препраща към идеята
за самата съдба – необходимост. Като всяко отделно нещо в
мирозданието е някакъв отблясък, отражение от тази всеобща
съдба и е част от нея. При Хераклит логосът е „същността на
съдбата“, а самата съдба е безцелна, безрадостна, но и безскръбна,
една игра на вечността, самата тя „играещо дете“.
Всичко това е удивителен по своята дълбочина и полисемантичност
израз на едно трагично усещане за битието,
което никога преди Хераклит не е постигало нито такава
плътност, нито такава мащабност. Защото всеки живот
се изпитва и осъществява през едно неотменимо и неотвратимо
екзистенциално напрежение, в което смъртта е „тайнствен
копнеж“ и отмора; в едно себеизгаряне – единство от
осъщественост и неосъщественост; подобно на огън, който
насища непрестанната си неудовлетвореност и жаждата по
съществуване със собственото си изгаряне. Тъй като животът
и огънят съществуват само през това, което изгарят,
от което се хранят.
Огънят на великия ефесец е ужасяващата със своята непостижимост
стихия на самото съществуване, която подчинява
елементите на своя произвол, превръща стихиите в свой
собствен и величествен език; през които проговаря и същевре-
141