Tqloto_tekst_Desi_red

сформация е ново отношение към тялото и неговото значение.
Хармонията е балансът, ситуацията между, динамичната уравновесеност
между принципите, олицетворявани-изразявани от
парадигмата душа – тяло. Хармонията всъщност може да се разчете
тъкмо като характеристиката на безсмъртието и способността
за безсмъртие на душата, защото тя е непрестанно актуализиране
на основните космически принципи на ритъма – на
самото битие, хармонията е паметта за оживотворяващото.
От друга страна, отношението тяло – душа може да се състои и
разрешава само като хармония, когато тя се наруши, се нарушава
принципът на битието и то преминава в небитие.
Душата като хармония, съзвучие, постигнато посредством
числово-акустичната мяра, е не просто хармония между космос-разум-душа,
но и като съзвучност в самия живот, в принципа
на оживотворяване и още повече между самата душа и тяло.
Както свидетелства и едно споменаване на Аристотел за схващането
на питагорейците за душата като хармония:
Предаден е още и един друг възглед за душата, който за мнозина е не
по-малко правдоподобен... казват, че душата е някаква хармония, защото
хармонията е смес и съединение на противоположности и тялото е
съставено от противоположности. 33
Освен това съществува интересен детайл, според който питагорейците
смятали, че душата е била преди хармонията, което
означава не само че я предхожда, но и че я субституира, подчинява,
че хармонията в последна сметка е просто израз, начин на осъществяване
на душата. А и тя винаги се разкрива в минимум два,
на пръв поглед напълно несводими един до друг ракурса – единия,
който навежда на Омировия възглед за душата като δαίμων, или
близкото разбиране, характерно за Емпедокъл, че във всяко тяло
33
Аристотел. За душата, І 4, 407 в 27, с. 42.
156