Tqloto_tekst_Desi_red

мяна спрямо конфигурираността и констелацията на тялото и
на отношенията между телата и средата, окръжаващото.
От друга страна, според забележителния закон на английския
физиолог Уилям Бенджамин Карпентър, формулиран в зората
на ХХ век, всяко възприемане или представяне на движението
поражда в наблюдателя слаб импулс за съвместно извършване
на това движение. Тъкмо върху този закон се състои метакинетичната
теория на споделимост-разбираемостта при гледането-съпреживяване-съучастие
на движението, употребявано
в естетически план от всички кинетичните изкуства като
театър, танц, опера и т.н. Движението изявява тялото като
действие, колизия, като събитие, в него има една изначална
драматургичност, то е експонация – излагане и разпростиране-разполагане
на тялото в света и чрез логика на време-пространствената
релация – дори само в закона едно и също тяло
не може да бъде едновременно на две места, и т.н. Движението-действие
предпоставя тялото-събитие. Кинагматичната
организираност предпоставя четивността и четимостта на
единиците на отделните самостоятелни кнеми в общ текст,
движенчески, чието собствено значение е разбираемо и понятийно.
Хореографският език, макар и максимално абстрактен
(независимо дали е миметичен, илюстративен или експресивен)
работи със знаци – кинетични построения, чиито съдържания
са конотативно активни и имат свой паратаксис – отграничаваща
сема рамка, в която се указва логиката на съществуването
им като случка и събитие.
Кинтагмата говори за пластическата съгласуваност между
логика – части и цяло – при произвеждането на втори художествено
зареден аспект на кинетичното намерение-резултиране –
комуникативно-съобщение, чиято свойствена понятийност е и
специфично метакинетична. Танцът по начало открехва завесата
за това как само по себе си движението е винаги съдържателно
натоварено и е израз на отношение, реакция на дразнение-воля.
287