Tqloto_tekst_Desi_red

на моралната способност, която трябва да съгради и пресъгражда
постоянно нови социални отношения, като обосновава
тяхната специфика и уникалност, за което още Кант свидетелства
в своята тревога, че е:
естествено, в напредъка на човешкия род, културата на умението
и на вкуса... да изпревари развитието на нравствеността 7 .
Отсъствието е мислимо не само като нравствен вакуум,
като невъзможност за морални проекции, а преди всичко като
екзистенциален недостиг, крайност в безсилието да се обоснове
и осъществи моралната способност, като недостиг на смислогенеративна
енергия или на онтологическа дързост, която да
извоюва правото си на ценностно осъществяване. Епистемологическият
крах, крахът на големите разкази, на метаезиците,
бележещи епохата на посмодерността, са симптоматиката
на тези неспособности на човешкото да се осъществява като
такова, дори върху основата на естествената наличност на
тялото или може би тъкмо въпреки нея.
Отсъствието е опозиция както на наличността, така
и на екзистенцията, дори в онзи чисто Хайдегеров смисъл на
наличността-угриженост. Присъствието не може да бъде мислено
като презентация, а именно като наличност като при-,
като съ-, като битие, което се саморазкрива и разкрива в динамичността,
в отношението с другия в актуалността на
действието-действителност. Тялото е самата наличност,
овъншеността на битието като битие, и то в качеството
му на съзнатост и самосъзнатост. Докато презентацията е
модус на присъствие, частичност, отсъствието в неговия
смисъл на крайна отчужденост, дори на неавтентичност –
7
Кант, Имануел. Краят на всички неща. – В: Метафизически съчинения. С., 1999,
с. 127.
331