Tqloto_tekst_Desi_red

да е некомпенсируема дори от суетлива егоцентрична наслада
на категорично изискуемия от нас ексхибиционизъм, в-и-чрез
който доказваме правото си и способността си за съществуване
и за постигане-създаване-излъчване на значения. Погледът е
и първата съществена травма върху тялото, както и първата
енергия на неговото случване. Тялото притежава възможност
за собствена ретроспективна археология, то проследява схемите
на човешкото, което се мъчи да постигне себе, и го прави
чрез рефлексии, саморефлексии, одругостяване, дори в репресивен
аспект. Погледът субординира телата, за да продължи легитимирането
на тялото в аспекта на археология на прозрими-и-четими
човешки съдържания. Фуко обича афориз мите,
директните определения, от които да отскача мисълта, за да
поражда реакции на неприемане, отхвърляне, вътрешна обнова
върху основата на конфронтирането с предустановените шаблони.
Той мисли тялото до голяма степен в опозиция с езика.
Тялото съдържа нещата, то е „изписаното пространство на
събитията“ 10 , докато напротив, езикът се натъква на нещата,
регистрира ги, „отбелязва“ ги и като ергон на идеите, ги забулва,
дори „размива“, макар и основната цел е посланията на нещата
да се излъчат в културното пространство, което е par
excellence логоцентрично и лого-конфигурируемо. Тялото, което
съдържа живота, съдържа не друго, а неговия уникален виталистичен
модус, каквината на оживотвореността. Следователно
е причастно на събитията като каквина, субстанциално и затова
чрез него е допустима и възможна една археология на човешките
съдържания, от една страна, а от друга, то е едно непрестанно
свидетелство, наличие на документ-сведение-текст за
събитийността, за случая, за деянието, тялото носи историчност
– то е субстанциална време-пространствена положеност,
10
Фуко, Мишел. Ницше, генеалогията, историята. – В: Генеалогия на модерността.
С., 1992, с. 124.
245