Tqloto_tekst_Desi_red

екзистенция, въпреки факта на самия живот, разлъчеността
на живото от самото себе си като такова. И ако тези
думи изглеждат заплашителни, то е, защото все повече се
губи панорамата на всевъзможните битийни хоризонти, на
безконечните човешки форми на живота като такъв. И все
повече животът обеднява като осъщественост, въпреки
удивителната пъстрота на видимото – всичко това, в последна
сметка, може да се окачестви като отсъствие. А от
своя страна, най-симптоматичното и парадок сално състояние
на постмодерното съществувание е екзистенцията през
отсъствие от тялото и все по-очевидните форми на безплътното
тяло, които присъстват като „налични“ в-и-чрез културата
и заместват самата наличност на тялото-плът-организъм-битиен-дом.
Отсъствието от тялото е отсъствие
от сетивната плътност на битието и от неговата смислова
наситеност, в проекцията и във виртуалността на образната
безтелесност, където неправилно е прицелен основният
смислов център на съществуването, но откъдето се отнема
и дестабилизира динамично пластичният непрекъснато идващ,
предстоящ и актуализиращ се смисъл на настоящостта
като осъществяване-постигане на съществуванието през-във
всеки един човек-индивид.
Битието в-и-чрез тялото е битие не срещу духа, не в опозиция,
а заедно, съвместно с духа. Защото самоосъзнатостта
е континуален акт на съвместност между човешките парадоксални
начала, назовавани и като плът, и като душа, а човешкото
е неотвратимо от разположеността си като топос на
една тук-понесеност – тяло и състояние-актуалност на съвместност
и несводимост до по-малкото от... това и тялото
му. Една осъщественост в парадоксалността на пресичането,
в напрежението на самото непримирение.
334