Tqloto_tekst_Desi_red

Така тялото на практика буквално очертава света, като налага
върху цялото спецификата на своето отношение към него –
своя модус, без да може изобщо да се създава перспектива за
различието или отклонението. И това е факт, защото тялото
търси и налага езика на естествеността и откритостта,
които говори от-само-себе-си и чрез-себе-си като единствените
резонни езици, като езици на съзнанието, но не бива да се забравя,
че и те са езици в-и-чрез тялото. Другостта се разпознава
в тъканата, в текста на телесността, в мрежовото отношение
като един от езиците, на които тялото проговаря и
структурира в екзистенциални синтагми – неразчленими наличности-твърдения-понятия,
които притежават собствена
генеративна енергия и се разрешават в актуалността на всяко
едно сега-тук цяло.
Тялото е знак, но знак в другостта. Отчуждението се чете
в знаците на несвоевостта и на неприсвоеността; в предизвикателствата
на разчитането. Тялото е текст, доколкото
може да бъде не напълно присвоено, мълчащо, насрещно, друго,
обладано, завоювано, а не разкрито от наличността. Текст, защото
е репрезентация, отношение и връзка, защото неговото
цяло е и цяло-част от целостта на самия свят, но за това по
нататък.
Завършеност-незавършеност
Другият емблематичен парадокс на тялото е откроим през две
основни понятия, превърнали се в базисни предпоставки към
рецепцията и репрезентацията му – завършеността и незавършеността
на тялото, и то в неговата жива актуалност. Тялото
е завършено и незавършено в един и същи момент. Тялото
96