Tqloto_tekst_Desi_red

мите на сакрализираните предмети, границата между сакрално
и профанно, както и гаранцията за тяхната взаимоотнесеност.
Омировата душа е геометрична, което ще рече, че тя не
притежава конкретен телесен орган, а го обладава. Тя превзема
ту сърцето, ту диафрагмата, премества се в очите, представя
се в различните афекти на тялото. Омировата психея се разлива
по цялото тяло на човека, тя не е безтелесна, а по-скоро
общотелесна. И то именно в употребата на душата като ψυχή,
за разлика от сърцето и неговия тюмос θυμός или диафрагмата
и нейния нус νου̃ς. Така Омировата душа става трикратно
определена, трикратно дефинирана в изявите, в телесните
си проекции-проблясвания, трепети. Душата следва тялото в
един геометричен начин на осъществяване, в една линеарност
на несъвместимост между отделните конкретни изяви в организираността
на тялото, което веднъж е обзето от страст,
друг път от размисъл, трети път от болката на напускането
ù при смъртта. Геометричност, открояваща един архаичен
мироглед, в който душата, психеята съвпада с виталистичния
импулс с живота, но живота в архаически смисъл, отъждествен
с някакъв демон δαίμων, някакво живо същество, обитаващо
и одухотворяващо тялото. Този демон обаче е тъждествен и
със самото тяло, въпреки че го пронизва и подчинява на себе си.
Душата всъщност е δαίμων, силата на диханието, която обладава
тялото и го прави живо, страстта, която го пронизва,
импулсът, който го оразличава от мъртвото, но вън от тялото
душата е сянка, тя губи силата си, а тялото трябва да се
разбира като изява на нейната собствена мощ.
Душата се откроява при смъртта. Смъртта дефинира
Омировата душа. При смъртта тя отлита или през различните
части на тялото, или през неговите рани, или през устата.
Душата е телесната обладаност от демона и след смъртта се
превръща в сянка – безсилна и безпаметна, такава каквато се
носи в задгробния свят на сенките. И където получава не една,
117