Tqloto_tekst_Desi_red

мо е да се направи това интелектуално усилие, защото с право
може да се твърди, че в усилието на разбирането човешкото
реализира онтологическата си потенция и специфика. Човешкото,
което е призвано да постигне себе си чрез откъсване от случайността
на произвола и да излъчва и постига битие-смисъл
чрез увлечеността си към разбиране и способността си да
трансформира натурата на еволюцията в история – осмисляне
на собственото преживяно време. Чрез историята човекът
показва опита си как да овладява света, а и себе си; как присвоява
мирозданието. Разбирайки собствената си незавършеност,
той я превръща в свобода, от която извлича и създава себе си.
Човекът е призван да се сближи със себе си, да се разбере,
безкрайно да се приближава към своята непостижима същност,
да се открива в насочеността и уклона на тона неотменимо в
екзистенциален смисъл към-движение на съ-близост и съ-битийност
със самото си естество на човек. Тялото е сближаване,
то е „ближният“, който трябва да бъде понесен от собствената
ни толерантност; този, към когото трябва да е отправено
съчувствието и състраданието ни и към когото би
следвало да ориентираме копнежа си по близост. Но в същото
време тялото е и близостта, която не може да бъде надмогната;
но и онази, която следва да бъде разхлабена, която да може
да бъде осъществявана като дистанция, като отстояние, тъй
като това е „близостта“, от чието оттласкване и бягство се
постига познавателна енергия. Парадоксалността на тази близост
създава самия вкус на онтологията и разкрива неудържимата
стихия на имептуса – виталистичната склонност и страст
у самите нас. Близост и оттласкване, натрапеност и свобода,
втъканост и бягство, екстраполация и екстатичност – Аз-ът
в тялото е Аз-ът и срещу тялото, затворен, принуден, но и
открит, и наличен е Аз във-и-чрез тялото си, Аз на себе си, обречен
но своето и на света, на откритостта, където тялото
41