Tqloto_tekst_Desi_red

ело из своята територия, среда или вид. В тази изначална и с т о р и ч-
н о с т пъргавата и импровизираща мисъл на науката ще се научи да
се задълбочава в самите неща и в самата себе си, ще стане отново ф и
л о с о ф и я... 16 .
Тялото възвръща основанията на философията и онтологическите
основания на самото битие, които са били
изгубени, забравени. Тялото в-и-чрез способността си за
„съдружие“, така интроспективно всъщност в дълбочина
пресъгражда, преосновава, ретроспективно припомня и профетично,
перспективно задава надеждата на нов хоризонт,
в който да се появи не тялото, а тялото текст, тялото
като възвърнатото достойнство и потъпканата dignitas
на човека. Така точно тялото явява-доказва, състои и възстановява
човешкото и е не просто като човешко, а като
самото човешко. То е асоциираният общностен смисъл, връзката,
споделеността, която бива изобретявана от човека
непрекъснато и е неговият смислен онтологичен хоризонт,
неговото оправдание и утешение.
Това се осъществява, разбира се, и като акт в-и-към самата
действителност, но и като акт най-напред замислен и осъществен
в духовния архив, в игровата, символична и напълно
свободна област на човешкото – изкуството. Ето защо Мерло-Понти
избира говоренето за живописта, за да може да постулира
смисъла на естетическата епистема, на естетическия
гносис, които изявяват тялото в неговата текстуалност на
човешка форма, на човешка реч-разказ. Защото живописта е
изкуство на истинското виждане, през пре-о-съществяването
на това второ-действително виждане, каквото е всеки
живописен акт – възпламеняване на Битието. Виждането в
16
Мерло-Понти, Морис. Окото и духът, І. – Във: Философът и неговата сянка.
С. 1996, с. 156 – 157 (подчертаванията в текста мои – П. П.).
251