Tqloto_tekst_Desi_red

Помежду има един чисто катарзистичен аспект. Аристотел
говори за онези, които са способни на катарзис – очистване
от страстите, чрез предизвикване на страх и състрадание,
те не са нито боговете, нито престъпниците. На катарзис
κάθαρσις не е способен нито твърде добрият, нито твърде
лошият, катарзис може да преживее само човекът, освободен
от страстта си, като осъзнае справедливостта, хармонията и
вината, като прозре, че нищо не се случва незаслужено. Той обаче
може да стори това само ако е човек, който е обладаван от
страсти и се бори с тях – нито прекалено добър, нито прекалено
лош. Което всъщност важи и за изобразявания герой, който
следва да бъде безспорно добродетелен, но да е изпаднал в заслепението
на една грешка άμαρτία. Само такъв герой може успешно
да бъде употребен от тагедиографа, за да разкрие близостта
между герой и зрител и да се постигне ефектът, цел – κάθαρσις
на очистване от страстта, от невъздържания хюбрис, като
естетически всъщност се осъществява един етос. Трагическият
герой трябва да е носител на вина, която влече отговорност.
Но вината е необходимо да идва не като следствие на
това, че е престъпник, което би го отписало от човешкото,
а на една голяма грешка, заблуда-заслепение, която го въвежда в
страстност, в прекомерност, невъздържание, хула и престъпване
– хюбрис ύβρις. Подобността, свързаността между герой
и зрител предполагат свързаност в преживяването и осъзнаването
в страха и състраданието. Идеалният трагически герой
всъщност е помежду крайностите на човека – между престъпника
и злодея, който вече не е в достъпността на човешката
мяра, както и не е прекомерно добродетелен или справедлив,
защото не би могъл да престъпи мярата, да извърши грешката,
да се случи вината му. Трагическият герой е между идеалния образ
на човека и престъпника, но самият той е междина, диалог,
който се осъществява на базата на сродството и сходството
179