Tqloto_tekst_Desi_red

живописта се превръща в жест, в действие, проявен дюнамис,
в мисъл – погледът е проучване на действителността. Тялото
в погледа трябва да се състои като действителност, и
то такава, която е неопровержима, действителност чрез е
съвместяване, съпреживяване на едното и другото, на едното
като другото, и на другото като това или на, ако се позовем
на Мерло-Понти, онова актуализиране на самата идея за съчетанието
на нашите собствени начала. Виждането, погледът
са един вид съгласуване-акордиране на душа и тяло. Защото тялото
не е средство, а вместилище (Мерло-Понти), или дори
модус на осъществяване-преживяване-въплъщаване на самата
актуалност на живото. Актуалност, която не е отстранена,
а съположена и е проявление, съдружие на едно преживяване и
съпреживяване.
Ние сме съчетание на душа и тяло, значи трябва да имаме
някаква идея за това съчетание... Тук тялото вече не е средство
на виждането и докосването, а тяхно вместилище... Аз не го
виждам според външната му обвивка, виждам го отвътре, обхванат
съм от него. Освен всичко, светът е около мен, не пред
мен. Светлината е преоткрита като действие на разстояние и
вече не е сведена до действие чрез контакт, с други думи, схваната,
както може да бъде от тези, които не виждат. Виждането
отново поема своята фундаментална власт да проявява, да показва
повече от самото себе си 17 .
Погледът преоткрива, той не е плоскостен, а обемен и пространствен,
разкрива света в окръглена цялост, като обгръщане –
аз-тялото-погледът ми са окръжени и вписани, но пак този поглед
е проясняване, свобода, отстояние, но само доколкото позволява
осъществяване-преживяване, което е и някакво осъзнаване. Осъз-
17
Мерло-Понти, Морис. Окото и духът, І, с. 175.
252