Tqloto_tekst_Desi_red

също е вцепенено (а не както е било някога при всички големи култури,
където гледането най-напред е съзерцание, отстранено проникване
в средата, междина, състояние „посред“ и на посредничество
връзка между активност и пасивност, присъствие-познание, и
едва чак тогава свидетелство-съучастие). Гледащият и гледаното
са паралитично хипнотизирани от либидния акт на визуално
обладание, но енергия за действие не се акумулира – откъдето и
ситуацията на отсъствие от тялото, на реална безтелесност,
на невъплътеност на живото, на съществуване в проекция, в
откъснатост и разобщеност.
Този първичен и органичен нарцисизъм, подриващ автентичното
себелюбие, което подхранва фундаменталния модус на любовта
като такава (тъй като естествената и понятна разположеност
на обичащото, което обича себе си, открива в своя
собствен модел на съществуване модел за обичане-екстазиране,
начин за обич, които не е различен, а е екстериоризиран, овъншнен
спрямо интериорността на само-взетото, само-обзетото
от себе си), като насоченост към другото, към това вън, обаче
прераства в следваща патология, напомняща за втория патологичен
стадий на нарцисизма – изчезването на света, на тялото
на другия, и хипертрофията на собственото тяло. Съсредоточаването
на целия обективен свят в себе си води до дефлация и
онищостяване на другото, на обекта, до една хипертрофия на
аза, който не разбира свързаностите и границите между човек и
свят, човек и човек, обект и субект, „себето“ и мирозданието –
и се раздува до пълна непосилност за самовзетост и самоовладяност,
което е не на последно място и пълно разобщение със
себе си, привиждане на собствено своето като чуждо, външно,
враждебно и тежащо. Гибелността на Нарцис се корени в двата
основни аспекта – баналния на непостижимостта на себе си –
банален поради актуалността на всеки аз, който е принуден да
се саморазпознава и самосъздавава в серия от актове на себеприсвояване,
от една страна, а от друга, на доста по-болезненото и
416