Tqloto_tekst_Desi_red

тел за полиса като живо единно цяло – тяло. След като космосът
е жива, хармонична структура, при това пластическа и
видима и осезаема, то човешкият свят, организиран по същите
адекватни принципи, не може да не е основан със същата
естественост, която е сводима и до естествеността на отделния
човек, който е тяло, но и освен това по собствената
си специфична характеристика политическо животно – ζω̃ον
πολιτικόν, т.е. същество, на което е естествено присъщо да съществува
в организирана общност, в общество. Същото обаче
може да се проследи и на обратно – обществото преповтаря
естествеността на собственото живо тяло на човека. Обществото,
което е жив и естествен организъм, политическо
тяло – идея, която ще бъде актуализирана наново доста по-късно
по времето на Английското просвещение, доказва себе си и
естествеността си, функционирайки в сговора на своите части,
подобно на единството и с естествеността на тялото.
Тялото пък у Омир може да си позволи да репрезентира вътрешните
преживявания и мотиви, да ги овъншни, да ги представи
като външното на вътрешното, като личното пред
общото, защото отвън, в тялото, идва тази страст и тя е
божествена и в този план общностна, лишена от свян. Архаичността
на еквивалентността човешко – обществено тяло в
античната култура много добре експлицира не друго, а представите
за целостта – обществото като цялост стои над индивида,
в което той постига своята цялост, като съучаства и
споделя общностното – без значение как, като е част от него
и така той е и човек и цялостно същество. У Омир не може
да има срам, защото не е възможно да има нещо, което да не е
споделимо с другите, ако то е от ранга на човешкото, а когато
не е, то е порицано, отхвърлено, но отново дадено в досега с
мярата на човешкото.
Още повече, че тялото винаги е тъждествено с обземащата
го страст θυμός, душата е афект, обладаност на тялото
115