Tqloto_tekst_Desi_red

мисълта автономното ниво на съчетанието от душа и тяло. Загадката
на виждането не е елиминирана: тя е отпратена от „мисълта на
виждането“ към виждането в действие 18 .
Погледът като проекция на виждането е непрекъснато
сдвоен в актуалността на своята екстериорност и интериорност,
той се състои като онова, на което е способно тялото,
но и като онова, което е „подбудено“ за мислене от лоното на
тялото, което е самото преживяване, но като авторефлексия
и осъзнатост. Фактическото виждане, регистриране, и виждането,
създаващо мисъл, постигат в загадката на заедността си,
на телесната си приютеност, на съдружието един феномен – узнаване
на порядъка на съществуването и негова репрезентация,
въплъщение като преживяност, личен и неотменим-неотделим
опит – едно явяване на Истината като такава. Но Истината,
която ни надхвърля и която просто осъзнаваме през собствената
си наличност. Нейната релефна осезаемост ни завръща
към нас самите през собствената ни проекция – заставяйки ни
да се случим в една непрозрима, но отчетливо доловена дълбочина,
с която обаче ако не може да играе собствената ни мисъл
и се отказва поради апоритичност, то изкуството неминуемо
употребява, за да бъде събитие – репрезентация на човешкото
преживяване-състояване на света.
Тялото е необходимата брънка от онтологическия континуум,
за да може битието да бъде удържано като такова, да се
състои като така-битие, а този континуум предполага спецификата
на човешкото, което е витаене, изкуство, импровизация,
игра и история. Уникалността на човешкото тяло е състояването
му в погледа и през погледа като тяло на човек, като
тяло в контекстуалност, в релация, реципрочност и сътворена,
актантно постигната действителност-действие, чиято уни-
18
Мерло-Понти, Морис. Окото и духът, І, с. 173.
254