Tqloto_tekst_Desi_red

увлеченост, за изявата на нещо по-голямо и надмогващо човешкото,
което го принуждава да отреагира и да се изрази и
прояви, т.е. да докаже живота си и оживотвореността си.
Тъй като животът връхлита материята, веществото, което
е нищо, за да се оформи, да се превърне в живот.
Човекът е същество, разкриващо се като част от този
низ на „вътрешната връзка“ на космоса, в напрежението на опозициите
живот – смърт, животно и бог, между μεταξύ променливо
текливото видимо и неизменното умопостижимо,
между свобода и необходимост; като център на едно парадоксално
съзвучие и оцелостяване, в просеката между хюбриса на
невъздържаността, егоизма и упорството – гордост, от една
страна, а от друга, на ероса като упътеност към красота, благо
и достойнството в дълбокия смисъл на евдемоничността
като мяра и съразмерност, в смисъла на съзвучието хармония
– междина.
Душата е онова онтологично съзвучие, онази междина и
междинност, в която противоположностите намират своята
онтологическа възможност и способност, съвместност и
осъщественост. Душата е някакъв вид проход, мост, промеждутък,
но и екзистенциална констелация, разположение и ситуация
съположеност на избора, на самоопределението, от което
тя придобива ранга на битийно осъществяване на оличностяване.
Тя е съвкупността съзвучието-причастността на всичко
онова, от каквото човекът открива и онтологично постановя
себе си.
Душата, просветвайки в тялото, го трансформира, а тази
трансформация е най-съществената, защото го извежда от небитие-към
битие, т.е. оформя живота и тялото е един оформен
ейдетически изразен живот.
188