Tqloto_tekst_Desi_red

шеното иманентна онтологична теодицея, върху която се изгражда
глобален космически етос и се утешава неутешимостта
и трагичността на всеки телесен дискурс. Дали темата за душата
е просто палиативна и компенсаторна енергия на онтологичния
страх на тялото и живота, това в момента не е от
значение, а по-скоро съществено е да се осъзнае как дискурсът на
душата снема, предопределя и въздейства върху дискурса за тялото
и актуализациите и схващанията за тялото като такова,
които неизменно биват ориентирани в някаква, независимо
скрита или явна кореспонденция с темите и мисленето за душата,
особено по отношение на нейния предостолепен статут на
същност на човешкото и при това същност имортална.
През душата и нейното безсмъртие се реализира онтологическият
копнеж на човека по невъзможната и дори забранена вечност.
Логично е да се има предвид, че оправданието и утешението са
естествени и красиви модуси на този дискурс, част от условното,
дори евфемистично наклонение на цялостната експликация
на темата. Необходимо е обаче да се признае, че човешкото не би
могло да се постигне като човешко и да се реализира като такова
без твърде настойчивата в себе си енергия за сублимация, която
се проявява в множество различни техники за субтилизация и
сублимация и дори в трансформиращата потенциалност на един
характеризиращ мисленето като цяло есенциализъм. И е толкова
по-наложително да бъде направен изводът, колкото по-ясно е
осъзнаването, че без темата за душата и нейната неминуемост
човешкото не би било такова, каквото е.
Онова, което все пак може да се види и разпознае като лайтмотив
в усещането и мисленето за душата, още от Омировата
епоха, та до Сократ, е, че тъй или инак душата, независимо
как е мислена – като пансоматична, демон, като вода, въздух
или огън, тя е разглеждана в плана на един предимно качествен
аспект като оживотворяване, дори когато това е проявление в
146