Tqloto_tekst_Desi_red

щото съвършенството е космическото цяло, което може да се
съзерцава в хармонията като битийна красота.
Помежду μεταξύ може да се представи и като съучастието,
отговорността за същностното и за осъществяването
на съществуващото. Натъкването именно на тази дълбочина
на идеята за помеждутъчността го разкрива чрез аспекта
на диалогичността, т.е. като търсене, ориентиране, питане-защитаване,
откриване на истината – в динамиката на
обмена на разговора, на разстоянието, на разпитването, от
една страна, а от друга, като осъществяване на човешката
свобода. В онзи изначален смисъл на диалектиката като домогване-просветване
на обяснение и отговор, без обвързаност
с границите на математическото познание и конформизма на
сетивния наглед, а чрез питане постига-разкрива едно безпредпоставъчно
начало:
Душата въз основа на предположения е принудена да търси една
част от мислимото въз основа на образи, получени при разделянето,
като се отправя не към началото, а към края. Другата пък част търси,
като тръгва пак от предположения и се насочва към непредполагаемото
начало, без да си служи с образи, както в първия случай, но
извършва своето изследване само чрез идеите сами по себе си 46 .
Диалектиката е промеждутъчността, в която може да се
осъществи яснотата, да се надмогне границата между видимото
и невидимото, да се премине към онази „свобода на окото“
(Платон. Диалектическият метод, Държавата, г. VІІ, 533 d), затънало
в противоречията на видимото и неговата „варварска
нечистота“ до самата светлина на съществуващото, тъждествено
със същността.
46
Платон. Въображаемият и видимият свят, 510 b. – В: Държавата. Превод
проф. Ал. Милев. София, 1981, с. 268;
185