Tqloto_tekst_Desi_red

живо и по-непосредствено, защото е по-инстинктивно. Поглед
и власт съвпадат в архетипа на прозрачността-узнаване и откровението
на наличността на явеното. Погледът представя
тялото като налично и истинно, като оголена истина.
Стоицизмът на Рорти подкопава увереността в съществуването
и дори да доказва, при това убедително, че подобен
проблем тяло – дух не съществува, е част от деконструиращия
импулс на постхайдегерианската мисъл и на постмодерната
ирония, проявена към опозицията на аз – ти през погледа, която
някак си съответства на илюзорността на представата за
„обективност“, която е едно отъждествяване на действителността
на едно нещо и представимостта му за нас. Опозицията
е пренесена в парадоксално моногамното разрояване на аз
– аз. Евристичният акт на огледалото, тълкуван именно като
ироничен акт, следва да бъде ценен твърде високо. Огледалото
предлага именно иронична по своя заряд, дистанционна ситуация
на загуба на илюзиите, и огледалото на погледа, появата на
тялото през окото на другия трябва да се гледа като подтик
за установяване поне на факта, че сме свой и нечий друг конструкт,
че изобретяваме и сме изобретени, в което няма нищо
кой знае колко тревожно или обидно за нашето достойнство
като „венец на природата“.
Вече е натрупана значителна литература върху погледа като
власт, дисциплина, за властта като окото на видимия/невидимия
трети, за възпитаващата роля, намеквам за Фуко и неговия
паноптикум 8 , която е експресивно доказателство за появата на
тялото през погледа и за отправения поглед като състояване
8
Фуко, Мишел. Надзор и наказание. С., 1998, с. 204–243.
Онзи, който е подложен на едно поле на видимост и знае това, сам подема принудите на
властта; кара ги спонтанно да действат върху самия него, въвежда в себе си властовото отношение,
в което едновременно играе две роли: става принципът на собственото си подчиняване...
(с. 211), а малко по-нагоре говори за серията от погледи, които задвижват самата
власт или я предпоставят.
243