Tqloto_tekst_Desi_red

модус на това как човекът сам възприема, удържа и осезава себе
си в света – през цялата предзададеност на fusis.
Екскрибцията е колкото философска аскеза, толкова и модерна
форма на ментален стоицизъм, чрез който съзнанието
само демаскира себе си, за да прозре модулациите в собственото
си техне – изящната микстура от изкуство-вдъхновеност
и строго боравене с рационалния инструментариум. Той между
впрочем си е все този ограничен в безбрежността на хоризонта,
зададен от анализа и традуктивните пулсации на дедуктивната
проверка и индуктивните догадки, хипотезисирането,
раздробяването вглеждане-питане-задаване на въпроси – домогване
до отговори и тяхното придобиване и синтез, с неговата
космизираща енергия на подредба, на разбиране, на осмисляне, на
придобиване на смисъла. Инструментариум, който трябва да
намери начин да разбере наличното. Екскрибцията като едно
настойчиво демаскиране на цялостната констелация на битието,
което е изработено от самото съзнание, в начините му
на домогване и реализиране на смисъла, тази напълно обречена
обективност, която не е постижима за съзнанието изобщо, защото
то винаги е затворено в самото себе си и не би могло да
се дистанцира от този факт-акт на себепостигане, разомагьосването
на света в последна сметка остава възможно-невъзможно,
просто защото съзнанието така или иначе дедектира презсебе-си-и-въпреки-себе-си
света, но не може да се самоотстрани,
а единствено да има или носи идея за слятостта; за това, в
което е и най-голямото му благородство и усилие, в което е
заключено и най-голямото му величие, е непрестанният опит
за откъсване-възвръщане, за евристика на невъзможността за
чисто поз нание на чистото състояние.
Културата обаче сякаш се структурира в една странна поредица
от преживяване, от разриви с тялото и с телесността.
Целостта за човека винаги е била проблематична, очевидно
несмешаемата в естествата си природа е несмесима дори в
302