Tqloto_tekst_Desi_red

ността прави от тялото тяло, прави от тялото дискурс и
вечно предстояща артикулация, настоящост, която идва насреща,
която се явява, очертава и реализира всеки път наново
и наново.
Културата като цяло може да се разбира в тези актове на
проскрибции на телесността, на задаването на семантичните
маржове при ясното съзнание за това, че те все пак са частични
покрай-същностни, макар и не не-съ-същностни. Актове, чрез
чиято артикуларизация се разгръща и осъществява не само самото
тяло, но и човешкото въобще. Отреченото не е просто
зачекнато, не е отписано, то е процедура на екскрибция, която
ще доведе до проскрибиране, до задаване на онтологическа стратегия.
Още повече че тялото се нуждае от подобни осъществявания,
тъй като неговата проблематична наличност е една
непрекъсната артикуларизация на настоящостта, едно време-пространствено
ознаменуване на самата тъкан на битието,
като безкрайно и мрежово контаминиране, пресрещане.
Шокът от телесността е нейното необяснимо наличие,
нейната отвореност и екзистенциална отгърнатост, нейната
множествена оцелостеност. Шокът е незнание, невписваемост,
заслепение, усещане-преживяване на заплаха и враждебност. Отрицателната
апофатична линия на конструиране на телесността
става все по-съществена за неговото осмисляне в ситуацията
на модерността, която изисква от отделния човек да бъде
както индивид – член на дадена социална общност; така и субект
– да има свой собствен глас, но също и да бъде личност – да
се преживее като неповторима собствено уникална история
и единствена форма на битие – цел на онтологичния космически
и обществен жест. Личността с несподелимия ù вътрешен
свят, с интимността ù и с несводимото до другостта; с онази
радикална неповторимост на единствения оригинал, в който
е вложена самата ценностна осмисленост изобщо на битието,
която надмогва количествената безкрайност на случайността
311