Tqloto_tekst_Desi_red

то несъмнено съпътства техния феномен. Въпреки че и културата
преповтаря самата структура на психиката, която
се развива, като се довежда до криза и кризата се превръща в
елемент на растеж и трансформация. Одиозността на безплътието
е не кризисността на екзистенциалната ситуация, а неспособността
за преодоляване на тази кризисност и задълбочаването
на нейните явления и разпростирането им в тъканата
на живото, а не само в тъканта на културното. Безплътните
тела променят естеството на онтологичното усилие, което
се опитва да преживее битието в неговата максимална плътност,
приобщеност и цялостност. Отсъствието от тялото
е следствие от функционирането на безплътните тела, които
белязват онтологичните стратегии на отделния човек, в чиито
граници битието се въплъщава и проявява.
Тялото принуждава битието да се въплъщава, да придобива
осезаема плътност, то е подвластно на времето и пространството
и изисква интензивност на осъществяването на живота,
изисква онтологична плътност. Това е онзи копнеж по евдемонична
пълнота, който е и дълбокият копнеж по щастие, което се
постига в оцелостеността на човешкото на неговата феноменална
проява като антагонистично примирие и битие през-и-посредством
парадоксите, прохождане на оксимороните, като съзвучие
на множествеността с частта, но най-вече като непрекъснато
предстоящ, защото сам в себе си човек е винаги предстоящ, непроявен
в процес на поява на ставане, на възникване, динамично
охарактеризиран – идващ миг на битие-плът. Безплътните тела
са мимикрии „като-че-ли“ на динамичността, едно уподобяване на
стасиса като динамика, ограничени и статуарни, поради своята
еднотипност и еднозначност, те са идоли без вяра и идеология, без
идеи. Симулакричното естество на безплътните тела е в основата
на тяхната проицируемост, функционалност и одиозност.
Те са едновременно повече и по-малко от чистия образ, те не са и
съвсем изображения, а наративни модели, чиито нагледни „разка-
368