Tqloto_tekst_Desi_red

Задачата на философията, сред тоталния спектакъл на консумативно-виртуалното
съществуване, е да обоснове отново
човешкото в параметрите на собствено човешкото, да види
границите и защити правото на перспектива в отправеността
към непостижимия екзистенциален хоризонт. Защото философията
е говор за насъщността на онтологическия проблем и
опит за разбиране на непосилната Танталова жажда на човешкото
по екзистенция, копнежа по битие, защото нуждата от съществуване
не може нито да бъде надмогната, нито окончателно
задоволена, осъществена или разбрана. Жажда, която показва
потъналостта на човека в целия възможен хоризонт на битието,
в който той се реализира-проицира поне чрез копнежа и
носталгията, по нещо сякаш обещано, но непостижимо. Незавършеността
на човешкото го отваря и оставя в собствената
му откритост, надвисваща върху самия него като свобода,
отговорност и предопределение, като онтологично междуметие
и промеждутъчност, като екзистенциална междина, у-висване
посред безграничността (близко до Паскаловото, общоантичното
и Платоново усещане за човековостта), като една непълнота
по рождение, копнежно ориентирана към тревогата на евдемоничната
разобщеност и блаженството на отсъствието.
В този смисъл дискурсите за душата и тялото са винаги
маркирани от онтологическа предопределеност и характер, а
техните преплитания, успоредявания и съотнасяния не могат
да бъдат индиферентни едни към други. Като дори липсата на
отношение, отричането са по-скоро липограми на отношение,
на схващане или осъзнаване на зависимостта. Едва ли е възможно
говорене без премълчаване, като мълчанието в говоренето
е вече казване и съотнасяне. Археологията на понятието за душата
е част от археологията на мисленото на тялото. Нужно
ли е да се крие истината, че човекът е собственият си промеждутък,
разобщеност, собственото си съзвучие и синтез,
111