Tqloto_tekst_Desi_red

кинетичен ракурс като движение, или пък като „самодвижение“.
Темата за нейното безсмъртие, което е основата и генерална
отлика от който и да е било дискурс за тялото, се въвежда бавно,
дори плахо, тъкмо веднъж през нейната оживотворяваща
способност и втори път през кинетичната ù способност, през
движението. Онова обаче, което се нуждае от дебело подчертаване,
е, че промяната в дискурса за душата неизменно води до
промяна и в дискурса за тялото, а тяхната реципрочност се
развива в мащаба на нови светогледни и жизнени модели.
Дискурсът за душата в себе си е, до голяма степен, преход
от едно напълно митологично, фетишистко и анимистично
съзнание към абстрактно мислене, в което обаче се отработват
рудиментите на тези устойчиви митологични образи,
като този преход е търсене на отликата и спецификата. Абстракцията
по отношение на представите за душата работи
в две посоки, като обобщение и сублимация. Ако Античността
вижда в разума нещо неподвижно, устойчиво и неизменно, нещо
независимо от всичко останало, блаженстващо в своята самоудовлетвореност,
то душата макар и носител на разумност, не
би могла да бъде застопорена в неподвижното и константното,
защото е по-скоро движение, отколкото стасис.
На разума обаче противостои съществуването на всичко
подвижно, изменчиво и чувствено, което нито е неизменно,
нито неподвижно и вечно, а е пронизано от времето и несекващите
сили на трансформациите, които го изменят. Въпросът,
на какво може да се опре обяснението за съществуването, без
то да потъне в лошата безкрайност на причинно-следствената
обусловеност, което означава да остане непостигаем проблем,
е разрешен тъкмо чрез идеята за душата, която като причина
сама на себе си се спасява от тази лоша безкрайност. Душата
е мислена като обяснение за произхода на съществуващите
същества и е контаминирана с представата за възникването.
147