Tqloto_tekst_Desi_red

форма, а в тяло, в конкретността на един телесно осъществен
пак и евдемоничен и наново постигнат Едем, е прекалено
близо, за да можем да се доверим на тази груба експлицитност.
Проблемът се е задълбочил, ако изобщо можем да го определим
като проблем, а не просто като поредна форма на екзистиране
на човешко постигане и осъществяване на битие. Човекът вече
почти хилядолетие съществува чрез едно разобщение, чрез дизюнктивния
акт на отчужденост от естеството на плътта
и въплътеността си; чрез една диспропорция, деконструкция
тялото е дреха, „кожено облекло“, душата е това, което наистина
бива, докато тялото е привидно биващо. Тялото носи грях
и влече смърт, душата възвръща към безсмъртието, защото е
незасегната от тление. Тленността би могла да се тълкува и
като страстност, като желание. Тялото погубва човека, то е
заплаха за него и той трябва да живее в отстранение от страстите
и трансформативните му игри. Тялото е собствената
заплаха, врагът в самите нас – то трябва да се презира, мрази,
подчинява, владее и принуждава да кротува, защото винаги бди
и напада от засада. Суеверието е втъкано в самото тяло – модерността
възниква и като рационален бунт срещу суеверията,
свързани с телесността. От друга страна, тя го субституира
отново, но в друг аспект не през греха и инстанцията на душата
и Бога, а през самата му биологичност.
Човекът, макар и да е същество с тяло, надарен с плът, с
телесност, той е органично същество, налично като индивид,
видимо, гледаемо, репрезентируемо чрез един феномен на собствената
му въплътеност в тяло. Човекът е приравнен с тялото,
те стават равнозначни – човек 1 = 1 тяло. Обаче човекът
е и същество, което е винаги повече от себе си, той е тяло, но
не е само това, той е и мисълта за телесността. Връзката със
собственото му тяло е очевидна, но не и саморазпознаваема, тя
е от порядъка на битийното „чудо“ на наличността. От само
себе си това повече създава друго усещане за ето-то на тялото.
309