Tqloto_tekst_Desi_red

някакво сродяване-осъзнаване с-на битието, някакво по-плътно
и наситено съществуване. Именно тук в осъществяването на
тялото, то разгръща своя текстови потенциал като плътност
на битието, като наситеност, в последна сметка като
етос и естетис, като айстаноматична способност, следваща
парадоксите на собственото ми естество; която ме отгръща
в един непостижим хоризонт на безрезервна откритост,
в която безкрайно да основавам себе си и мирозданието – във
възможностите на своето екстатическо съществуване. Екстатическо
и поради факта и динамиката на разобщеността на
собственото ми субективно, което трябва да се отчуждава,
одругостява, за да се осъществява като такова. Тялото е екстатическо
в плана на поредицата от актове на собствената си
пара доксалност излизане-насрещност-насрещастоене-идване- навли
за не- осъществяване, едно преодоляване на стасиса на не-живото,
на инертното. Тялото се доказва като живо в парадоксите
на своето собствено о-живо-тво-ряване.
Невъзможността на другия като друг, невъзможността на
другия като тяло без моето тяло е онзи съ-из-говор 19 наложен,
предустановен и фундиран в онтологическата ситуация на човешкото
и характеристика на неговото осъществяване, която
предпоставя ситуацията на живота като изначално диалогична
между винаги две страни, където едната е винаги Аз на тялото
и тялото, носещо мен, моя Аз. Тялото и Азът, личността и
другия, субект-обектността, сингуларността и плуралността
са актове на диалогична съвместност, че текстуалността е
онтологична ситуация, без която питането към феномена на
човешкото битие е невъзможно и непосилно. Логосът е споделеност,
откритост, логосът като свързаност, като създаването
на текст, като съвместност, сякаш е винаги отвъд самотата;
19
„Когато казваме Ти, казан е и Азът от словесната диада Аз–Ти“. – Бубер,
Мартин. Аз и Ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение. Варна, 1992, с. 3.
89