Tqloto_tekst_Desi_red

безспорно образът е винаги носталгично възвативен – той е припомняне-представяне,
носталгично имане на райската плерома, на
изгубеното съвършенство, което той компенсира-възстановява
и представя.
От своя страна, празнотата и прозрачността като характеристики
на безплътното тяло до голяма степен са самата
удоволствена игра на погледа, тази несъзнавана, но преживявана,
осъсъществявана през него игра на съществуването, чиято истинност
е въобразена, изработена, конвенциално постигната,
колкото и да е документална. И това, че погледът е възможно
най-свободното и безотговорно сетиво, в което личната воля
е доведена до минимум, то е достигнато от света, който не
само иде насреща и се разгръща, но направо се натрапва като
гледка и държи да бъде видян и поддържан като гледка. Парадоксалността
на образа, който замества света, тялото, е парадоксалност
и на екзистенциалното доверие към светлината
и очевидността на действителността; парадокс, при който
просто не се отчита разпластеността на действителността,
която се явява в тялото като контаминация на безброй таксиси,
усещания и рецептивни реакции, т.е. в един модуален аспект.
Патология на образа, или за непосилната
дълбочина
Образът е повърхностен, неспособен да гледа глъбината, обречен
на видимото, на обвивките, за него дълбините остават
непосилни. Епохата на визуалното не е несъгласна с тази „класицистична“
постановка и превръща образа в способ за изследване
на непредставимото и невъобразимото. По този начин
образът надскача себе си, своето предопределение и се превръща
385