Tqloto_tekst_Desi_red

страна, а от друга, осъзнава границата, предела, своята предпоставеност,
следствие от предшестваща го история. Ако
човекът е призован да постигне в рамките на своя живот
хармонията, която вече съществува в космоса, и буквално да
се уподоби на космоса, следователно собственото му тяло е
някакъв жив микрокосмос, тъй както самият космос е жив
организъм, живо тяло. Онова, което сродява и изязява и двете,
е хармонията. Тя прави тялото явно и го разкрива като
тяло, защото в нея се постига равновесието между материя,
ред и разум. Затова тялото, подобно на битието, е свободно
и саморазгръщащо се.
Сякаш подобно холистично, евритмично и равновесно разбиране
за тялото никога повече няма да е достъпно на човека от европейската
култура, но в нейното лоно именно така започва историята
на текста на тялото и именно затова си заслужава да
бъде разглеждан и помнен. Особено днес, когато ние съществуваме
в ситуация на разобщение от телата си и не живеем в-и-чрез
тялото си, а въпреки него. Собственото ни тяло е отчуждено
от нас самите и ни е враждебно и наместо да ни осъществява
и прави присъстващи, то ни осъжда на неудовлетворение, на
чезнене и на постоянно отсъствие. Но до настоящостта и актуалната
болка на говора за отсъстващото тяло, за текста на
чезнещото тяло и невъзможното оприсъствяване е необходимо
да изминат почти две и половина хилядолетия...
Археологията на идеите е принципно носталгична, тя разпознава
изгубеното достояние, но и възнамерява надеждата за
трансформация за преобразяване и промяна. Красотата на тялото
като δύναμις е разбирането за тялото като изражение
на целия необозрим спектър на екзистенциалната способност
на нейните статични и динамични потенции, на активно и пасивно,
горно и долно, мъжко и женско, усещащо и усещано, държано
и държащо, виждащо и видимо. Дюнамис е пластическата
характеристика, която се свързва както със спотаеността
219